Кметът се насочи право към масата, която бях избрал. Двете ченгета се спогледаха и побързаха да се измъкнат. Кльощавият почти разля кафето в скута ми и забърза да вземе поръчката на важния гост. Отпуснах им една минута да се разберат, а после отидох да седна при Уилсън.
— Харесва ли ви тук? — попитах.
— Отбивам се от време на време. Обикновено рано сутрин, още щом отворят. Благодаря ти, Лени.
Кльощавият плъзна на масата кафето на кмета и се разтопи в мазната мъгла. Уилсън сложи захар в кафето си и го разбърка.
— Някои хора извадиха късмет — рече. — С очите си видях как се справят полицаите на границата на карантинната зона.
— Трябва да са изкарали по някой и друг долар.
Кметът вдигна вежди, но отказа да коментира подмятането ми.
— Къде се беше скрил?
— Няма значение — отвърнах. — Как са нещата?
— Откъде да знам? — сви рамене кметът. — В един момент навсякъде се търкалят трупове, после всичко спира. Няма покойници, няма болни. Федералните вече съобщиха, че започват да свалят загражденията.
— Питате ли се как се случи всичко това?
— Нима мислиш, че съм станал кмет, задавайки тъпи въпроси?
— Не, вие само приемате овациите — промърморих аз и плъзнах по масата сутрешното издание на „Сън Таймс“ с неговата снимка на първа страница.
— И ударите, тъпако — изръмжа той. — Такава ми е работата. Я казвай какво е толкова важно, че не може да почака до изгрев-слънце?
— Познавате ли този човек?
Уилсън се взря в снимката на Питър Гилмор, но не я докосна.
— Не — поклати глава той. — Трябва ли?
— Той е виновникът за разпространението на заразата.
Кметът отново погледна снимката, после спря очи върху мен.
— Кой е той? И защо го обсъждаме тук, в „Палас“?
— Обещах да ви информирам за подробностите.
— Само ако засягат службата ми.
Разперих ръце и се облегнах назад. Уилсън се обърна да огледа заведението.
— Може би ще поискате да проверите дали съм чист? — надигнах се аз.
Уилсън ми махна с ръка да седна. Лицето му приличаше на стена с напукана от жегата мазилка.
— Кога ще ходиш при федералните? — попита.
— Няма да ходя.
Пауза.
— В какво съм замесен?
Никой политик не обича да задава този въпрос. Особено пък ако след името му е изписана титлата „Кмет на Чикаго“, а на всичкото отгоре се е забъркал в смъртта на няколкостотин свои съграждани.
— Не мога да изложа всичко — казах.
— Защо?
— Защото не всичко е разкрито.
— А ти се готвиш да го разкриеш, така ли?
— Нямам друг избор.
Показалецът на Уилсън почука масата до снимката на Гилмор.
— Кой е този?
— Питър Гилмор, бивш агент на ЦРУ.
Кметската брадичка леко се вирна.
— Преминал специално обучение за боравене с химическо и биологично оръжие.
— Кой го е наел?
Поклатих глава.
— Защо?
Отново поклатих глава.
— Нали каза, че това засяга и моята служба?
— Засяга я. Но косвено.
— Какво означава това, по дяволите?
— Мисля, че закуската ще ви дойде много добре, ваше превъзходителство — намеси се Лени, появил се в орбита около кмета с препечена филийка върху кръгла чиния.
Уилсън му махна да се разкара, но той го направи едва след като постави чинията пред височайшия гост и допълни чашите ни с кафе. Кметът отмести филийката, опря върховете на пръстите си и зачака.
— Марк Рисман — казах.
— След половин час ще мине да ме вземе от тук — уточни кметът.
— Рита Алварес го разследва вече цяла година.