— През есента на две хиляди и четвърта си преподавал във вечерното училище „Келог“. Един от твоите ученици е бил Рей Сампсън. По-късно си станал негов съветник.
Не бях сигурен, че Стодард ме слуша, затова побутнах документите към него и извадих най-отгоре снимката на Рей Рей.
— Този човек беше главатар на „Четворките“ допреди седмица, когато беше убит.
— Е, и?
— Мисля, че сте работили заедно. Именно ти си му казал за заразата и си го снабдил с известно количество защитни маски. Искам да знам защо.
— Не знам за какво говориш.
— Вече усещаш ли как гърлото ти се подува? — попитах аз и погледнах часовника си.
— Моля те!
— Мога да чакам и цял ден.
Стодард огледа стаята. Видя само спуснатите щори на прозорците и гърба на Моли.
— Те бяха част от това — промърмори.
— „Четворките“ ли?
— Да.
— По какъв начин?
— От тях дойдоха парите, с които стартирах бизнеса.
— Станали са твои партньори, така ли?
— За началото на бизнеса се нуждаех от двайсет милиона долара. По онова време не можех да ги получа нито от банките, нито от дребните инвеститори, с които работех. Отговорът ми е „да“ — те действително ми предоставиха по-голямата част от началния капитал.
— А ти им препираше парите от дрогата, така ли?
— Разбира се.
— Продължавай.
— Си Ди Ей се разрастваше твърде бързо. В един момент вече нямаше как да прикривам наличието на мафиотските пари в бюджета на компанията. Рей го разбираше и искаше да остане незабележим. Но аз знаех, че това няма как да стане.
— А защо плащаше дивиденти на своите инвеститори, вместо просто да ги ликвидираш?
— Заразата в метрото беше първата и най-слабата от онова, което беше приготвил Гилмор. Останалото беше предназначено за Кейтаун, най-вече за „Четворките“ и техните лидери. Преценихме, че после природата ще влезе в правата си.
В съзнанието ми изплува фигурата на Рей Сампсън, просната на калдъръма пред църквата.
— Или едното, или другото — промърморих.
— Моля?
— Няма значение. А маските?
— Бяха дефектни, защото нямаха филтри. На практика онези нещастници бяха абсолютно беззащитни пред заразата. — Стодард се закашля в шепата си и изплю храчката на пода.
— Остава ти малко време, Джон. Нещо друго?
— Ние нямаме нищо общо с палежите в Кейтаун. Те бяха работа на властите.
— Щастливо съвпадение?
— Те съзряха възможност за контрол на заразата. А същевременно и възможност да се отърват от куп нежелани индивиди. Кой съм аз, че да споря с тях?
Бутнах към него писалка и няколко бели листа.
— Напиши всичко.
Той се подчини. Писа в продължение на няколко минути. Гърлото му започна да се подува, очите му се затваряха.
— Това има нещо общо със слизестите мембрани — казах аз, докато четях написаното. — При някои хора започват да се подуват три-четири минути преди осветлението да угасне. Но ти вероятно го знаеш…
— Моля те! — прошепна Стодард и докосна ръката ми.
— Продължавай да пишеш.
Директорът отново се надвеси над хартията. Моли се размърда на канапето. Обърнах се да я погледна. В ръката й проблясваше малък сребристо черен пистолет.
— Не! — изкрещях аз и се втурнах към нея. Тя натисна спусъка в мига, в който Стодард вдигна глава и се обърна. Малокалибреният куршум го улучи малко под веждата. Водещият биобоец на Америка беше мъртъв още преди да се строполи на пода.
— Стана ми гадно да го слушам! — изсъска Моли, после се закашля и изпусна пистолета.
Изритах го към ъгъла и измъкнах своя.
— По колко начина възнамеряваш да ме убиеш, Майкъл?
— Няма да умреш, Моли. Поне засега.
Смъкнах маската и я спуснах надолу към бедрото си. В същия момент вратата се отвори и на прага застана Джеймс Дол.
— Какво става тук, по дяволите?
— Тъкмо се канех да обясня на Моли, че спреят от това флаконче ще раздразни белите й дробове и може би ще й докара главоболие, но нищо повече. — Кимнах към пистолета в ъгъла и добавих: — Ама тя гръмна Стодард. Предполагам, че ще го включите в досието й.
— Все някой трябваше да го направи, Майкъл — каза Моли и се върна на канапето. — От начало до край.