— Ако продължаваш да дрънкаш, лично ще ти пръсна главата!
— Едва ли — каза Моли и погледна над рамото ми. В главата ми прозвуча предупреждението на Родригес и веднага разбрах какво ще последва.
— Хвърли оръжието.
Обърнах се. Служебният пистолет на Джеймс Дол беше насочен в гърдите ми.
— Позволих ти да ги поизплашиш, но не и да ги убиеш — процеди той. — Поне не и двамата.
— Защо?
— Оръжието!
Плъзнах пистолета си по пода. Дол го прибра в джоба си, заедно с това на Моли.
— Чувал ли си за човек, когото наричат Обитателя, Кели?
— Той нямаше ли нещо общо с Робърт Крейн?
— Сядай — каза Дол и посочи с пистолета си един от столовете.
Подчиних се. Дол се настани срещу мен.
— Нямах представа защо са пуснали след теб именно Крейн — поясни той. — Едва по-късно ми казаха за Обитателя. — Той се извърна към канапето. — Ще му обясниш ли останалото?
Моли бавно се изправи. Чух свиренето на дробовете й, докато минаваше покрай мен, за да набере някаква команда на компютъра си. Един от мониторите оживя и на него се появи карта на Северна Калифорния. Оживя и другият, вдясно от него. На екрана се появи оцветена ДНК верига, а в горната му част замига думата ОБИТАТЕЛ.
— Двамата с Джон стигнахме до заключението, че рано или късно компанията ни ще се нуждае от допълнителна защита — започна тя. — Не веднага, но в близкото бъдеще. Затова решихме да заразим с биологично оръжие почти четвърт милион души в района на Залива. С вирус, който нарекохме „Обитателя“. Това се случи преди четири месеца.
Погледнах към Дол. Тъмното дуло на пистолета му беше насочено право в мен. После гъгнещият глас на Моли отново подразни слуха ми.
— Това е спящ вирус. Никой не може да се разболее, преди вирусът да бъде активиран. Но когато това се случи, заразеният умира в рамките на два дни.
— Не ти вярвам — рекох.
— Изпратихме във Вашингтон част от генетичния му код. Те го изследваха и повярваха. Нямаше как да не ни повярват.
— Значи тя те шантажира, а? — извърнах се към Дол аз.
— Стодард се свърза с шефа ми в момента, в който ти започна да подреждаш пъзела. Казал му, че Си Ди Ей е виновна за заразата в Чикаго и му обяснил защо. А после му казал и за Обитателя. Поставяйки условието да бъдеш незабавно отстранен.
Моли натисна още няколко клавиша и екраните потъмняха.
— Аз обичам страната си, Майкъл.
— Това пък какво означава, по дяволите?
— Означава, че бих могла да продам играчките си на онзи, който предложи най-добра цена, а такива съвсем не липсваха. Но не го направих.
— Значи си била и патриот, а? — казах аз и пристъпих към нея.
— Достатъчно! — извика Дол, скочи на крака и зае позиция в средата на стаята, откъдето можеше да наблюдава и двама ни. В следващия миг той хвана Моли за ръката и я повлече към изхода. — Трябва да ви изведем оттук, мис Карълтън.
— Няма да я върнеш — подхвърлих след нея аз.
— Кого няма да върна? — обърна се Моли.
— Елън ще научи истината за сестра си.
Чертите на Моли грозно се разкривиха.
— Какво ще стане с него? — попита тя, обръщайки се към Дол.
— Това не е ваша грижа, госпожо — отвърна Дол и отново кимна към вратата. — Сега най-важното е да ви измъкнем от тук. Веднага!
Моли изглеждаше така, сякаш искаше да се бори. После се задави от пристъпа на суха кашлица. Дол я изведе навън и ключалката изщрака зад тях. Пет минути по-късно отново се появи. Пистолетът все още беше в ръката му.
— Какво да правя с теб, по дяволите? — загрижено попита той.
64
Стоях в дъното на катедралата „Холи Нейм“ и наблюдавах как ВИП персоните се подреждат за сутрешната служба. Йерархията е всичко. Никой не знаеше това по-добре от кмета Джон Джулиъс Уилсън. Ако президентът беше тук, той със сигурност щеше да му отстъпи мястото на първия ред пейки. Но в случая той се настани по средата на пътеката, отдясно на вицепрезидента. Камерите бяха подредени вдясно от олтара. Достатъчно далеч, за да не развалят общия фон, и достатъчно близо, за да уловят вълнението на кмета, който опипа молитвената си броеница и изпусна поредната сълза.
Измъкнах „Трибюн“ изпод мишницата си. Безспорно мъката беше утринното облекло на града, затънал до коленете в нечистотии и тиня.