Понечих да отговоря, но в същия момент порталът отново се отвори. През него минаха мъже с тъмни очила и слушалки в ушите. После се появи вицепрезидентът, до когото се беше залепил Уилсън. Двамата спряха под портала, за да разменят няколко думи с кардинала.
— Как се чувства любимият ни кмет? — попита Родригес.
— Снощи по новините на Би Би Си показаха начина му на живот.
— Не знаех, че има такъв.
От тълпата изскочи Рисман и се насочи към шефа си. Уилсън наклони глава, за да чуе какво му казва началникът на канцеларията му. Очите на кмета се насочиха към мен, устните му се размърдаха. Свалих слънчевите очила от главата си и скрих очите си зад тях. Веднага се почувствах по-добре.
— Какво ще стане с него? — попита Родригес, кимайки към Рисман.
Бях му разказал за плановете на Рисман да свали шефа си и да заеме мястото му.
— Не знам.
— Присъства на всички мероприятия, в които участва и кметът — отбеляза Родригес. — Видях го с очите си.
— Не допускаш, че Уилсън е знаел какви ги е вършил тоя тип, нали?
— Казва ли ти някой? Просто се питам как го е правил.
— Никога не е просто — казах аз, докато лимузината на кмета спираше пред катедралата.
Уилсън се сбогува с вицепрезидента и кардинала, настани се на задната седалка и колата потегли. Проследих с поглед фигурата на Рисман, който бързо се отдалечаваше по Сюпириър Стрийт. Усетих как краката ми ме понесоха след него.
— Къде отиваш? — дръпна ме за ръкава Родригес.
Нямах отговор на този въпрос, но продължих напред. Родригес ме последва. Прекосихме „Сюпириър“ на изток и завихме надясно по „Уабаш“. Точно навреме, за да зърнем как Рисман изчезва в една от задните улички.
— Какво има там? — попитах.
— Малък паркинг. Общината го използва, когато големците посещават катедралата.
Насочихме се към началото на уличката. Пред очите ни се разкри паркингът, от който тръгваше по диагонал още една уличка. От двете страни бяха подредени черни контейнери за смет. Над един от тях се беше надвесил дребен чернокож мъж.
Изръмжа стартер, последван от лекото форсиране на автомобилен двигател. Кафяв седан се насочи към изхода на паркинга в мига, в който дребният чернокож затвори капака на контейнера и го избута в средата на уличката. Шофьорът на седана спря и натисна клаксона. Чернокожият вдигна ръце и започна да се бори с контейнера. В уличката се разнесе грохотът на друг, по-мощен двигател.
Не бих могъл да кажа за шофьора на седана, но за мен нещата внезапно се изясниха. Миг преди да се случат. От втората уличка изскочи боклукчийски камион с виеща сирена, който удари странично седана и го повлече към близката сграда. Човекът зад волана започна да блъска вратата в опит да се освободи, но тя се оказа притисната до тухлената стена. Шофьорът на камиона стъпи на газта и предните колела се качиха върху леката кола, смачквайки покрива й. Родригес хукна натам. Аз останах на мястото си и гледах как тежките колела мачкат покрива. Миг по-късно зад гърба ми се разнесе вой на сирени. Три патрулни коли и една пожарна (очевидно предварително подбран екип) се появиха на мястото на инцидента трийсет секунди след началото му. Родригес вдигна ръце и размаха значката си. Едно ченге го отведе настрани, а останалите наобиколиха смачканата кола.
Насочих се към седана. Под предното ляво колело се точеше тънка струйка кръв, примесена с моторно масло. Успях да зърна кичур коса и части от слънчевите очила на Рисман, размазани върху волана. Останалото беше натрошени стъкла, сплескана ламарина и разкъсани човешки останки.
Шофьорът на боклукчийския камион не беше особено словоохотлив, а онова, което каза, беше на италиански. Другият мъж в уличката отдавна беше изчезнал. Изравних се със страничната врата на камиона. Върху нея с големи букви беше изписано ТРАНСПОРТНА КОМПАНИЯ „СИЛВЪР ЛАЙН“.
— Това май ти е познато, а? — обади се зад гърба ми Родригес.
— Вини Делука.
Родригес ритна едно камъче по пътя си и отбеляза:
— Винаги е обичал да работи с общината.
— И искаше това да се знае от всички — добавих аз.
Протяжен вик долетя откъм задницата на седана. Един пожарникар изправи гръб и повърна до стената. Останалите се разпръснаха. Багажникът на Рисман зееше отворен. Спрях на три метра от него, притиснах кърпичката към носа си и надникнах. Питър Гилмор се блещеше насреща ми. Или по-скоро онова, което беше останало от него. Опрян на резервното колело с тикнати под брадичката колене, може би очаквайки някой да го погребе.