небето — и то има свод!
Но ти — ти нямаш дъно, смятка,
ни път, ни край, нито изход.
Ти гатанка си вечно тайна —
ту бяс, ту вик, ту звяр, ту стон,
едно в вселената безкрайна
не знаеш никакъв закон.
Сега си лед, след малко — пламен,
заспя ли аз — ти ставаш, бдиш,
когато кажа: ще съм камен! —
ти като восък се топиш.
Духът блуждай, умът се лъже,
ти не се мамиш никой път,
сънят не може да те свръже —
не може нищо на светът!
Ти люшкаш се, пъхтиш, лудуваш —
звяр без юзда, море без мир, —
дене копнейш, ноще бълнуваш
за някой разстрошен кумир…
Сърце, сърце, реви в гърди ми!
Аз теб съм жертва — ти мен роб,
и ти, и аз ще да заспиме,
кога заспиме в мрачний гроб.
VI. Хайне
Престана буря нощна.
С разтупано сърце
изскокнах вън да видя
ляствичето гнездце.
То беше строполено,
с развеян, пръснат пух,
а двете лястовички,
че цвъркаха, ги чух.
Недейте плака, мили,
над вашата беда,
гнездо си ново свийте —
хай, дайте си труда!
Недейте се отчайва,
сдобийте малко дух:
в полето още има
и сламчици, и пух;
че всичко е възможно
и лесно на света,
дордето бъде жива
в гърдите любовта.
VII. Леопарди
Защо за скръб, горчевини
поета, боже, си орисал?
Защо го ти обремени
със твоята висока мисъл?
Защо си го без жал проклел
с гладът дело да има често
и кат на гордият орел
не си му дал в небето место?
Защо си го осъдил тук
да има гърди за страданье,
да бъде стон, да бъде звук,
да бъде цял едно риданье?
Защо си го направил ти
твар зарад битки и за лира:
от крехко стъкло — да кънти,
от стомана — да се опира?
Защо един за всички той
да чувствува, да бди, да плаче,
да няма отдих, ни покой
и вечно някой кръст да влачи?
Защо за капка слава той
да дига ураган от злоба
и за дарът случаен твой
да го преследват и зад гроба?
Пловдив, 1882