Съдията си рече, че трябва да е към четири часа следобед. Той се обърна, бутна плъзгащата се врата от червени преплетени летвички и се насочи право към чайника, скътан в подплатена с вата кошничка. Мъчеше го остра жажда. За огромно негово разочарование чайникът се оказа празен… Няма значение, каза си той, все някой от другите гости щеше да му предложи чаша чай. Дали обаче трябваше да се преоблича? Ето ти проблем! И академикът, и дворцовият поет бяха по-възрастни от него и с по-висок ранг, така че трябваше да се представи пред тях подобаващо, значи в официално облекло. Но, от друга страна, в момента никой от двамата не заемаше какъвто и да е държавен пост. Академикът се бе оттеглил миналата година, а Чан бе напуснал двореца и поста си на дворцов поет, за да се посвети изцяло на издаването на своите избрани съчинения. Ако съдията се появеше пред тях в официални одежди, биха могли да сметнат това за обида или предизвикателство, с което той иска да подчертае, че за разлика от тях все още е сановник на служба. Съдията дълбоко въздъхна и си припомни старата поговорка: „По-лесно е да излезеш срещу тигър в бърлогата му, отколкото да се доближиш до висш сановник.“ Накрая реши да сложи една виолетова роба с дълги ръкави, широк черен пояс и висока квадратна шапка от черна коприна, като се надяваше, че това скромно, но изискано облекло ще се окаже подходящо.
Съдията беше забелязал, че постройките от предния двор, тоест и неговата, бяха едноетажни, докато тези от другите дворове бяха на два ката, с широки тераси. В дъното на централния двор имаше внушителна постройка, по чиято просторна тераса забързано сновяха сервитьори и прислужнички. Вероятно приготвяха масите за големия банкет. Съдията пресметна, че персоналът на колегата му възлиза най-малко на стотина прислужници, и потръпна, като си помисли какви разноски означава поддържането на подобна резиденция.
Той спря един прислужник, който го уведоми, че магистратът Луо е отстъпил на академика собствената си библиотека, намираща се в лявото крило на втория двор, а дворцовият поет е настанен в дясното крило. Съдията нареди на момчето да го заведе до библиотеката. Той почука на украсената с дърворезба врата и един строг глас го покани да влезе.
Съдията мигновено установи, че Луо бе успял да превърне своята библиотека в много уютно и приятно кътче. Помещението беше просторно и с висок таван, а решетките на високите прозорци бяха преплетени в сложни геометрични фигури, които се открояваха върху безупречно бялата навосъчена хартия. Стените бяха заети от красиви, с вкус подредени етажерки. Тук-там малки ниши със старинни вази и купи разчупваха строгия им ритъм. Мебелите бяха целите в дърворезба, плотът на масите — от цветен мрамор, на столовете имаше възглавнички от червена коприна. Пред самата библиотека бе поставена масивна пейка между две абаносови подставки, върху които бяха наредени вази с жълти и бели хризантеми. На пейката седеше мъж с едро масивно тяло, погълнат от някаква книга. Когато съдията влезе, той повдигна въпросително гъстите си вежди и изгледа Ди. Облечен бе в широка сапфирено-синя роба, дълбоко изрязана на врата, носеше и шапка от черна коприна, украсена с кръгла нефритова плочка в бистрозелен цвят. Дългите краища на широкия му пояс висяха до земята. Къси бакенбарди и тъничка, добре поддържана брадичка обрамчваха широкото му лице с увиснали бузи точно според последната мода в двореца. Съдията знаеше, че академикът наближава шейсет години, но бакенбардите и брадата му все още бяха като черен кехлибар.
Съдията пристъпи, поклони се дълбоко и почтително му подаде червената си визитна картичка. Академикът й хвърли бърз поглед.
— Значи вие сте Ди от Пуян — каза той с дълбок глас, като пъхна картичката в широкия си ръкав. — Разбира се младият Луо ме бе предупредил, че ще присъствате и вие. Тук е много приятно, нали, много по-добре, отколкото сред оная теснотия в странноприемницата за гостуващи чиновници, където прекарах нощта? Радвам се да се запозная с вас, Ди. Вие свършихте чудесна работа в Пуян, като прочистихте оня манастир. Сдобихте се с врагове в двора, но и с поддръжници. Всички истински мъже, Ди, имат приятели и врагове — академикът се надигна и се приближи до бюрото. Седна в креслото и посочи на съдията Ди ниско столче. — Седнете тук, моля ви, срещу мен!