Съдията седна и започна с неизбежните протоколни фрази:
— Скромната личност, която седи пред вас, от дълго време жадуваше за щастлив случай да изкаже почитанията си на негова светлост. Днес…
Академикът махна с едрата си длан:
— Да си спестим всичко това, нали не възразявате? Не сме в двореца. Тук сме се събрали просто любители на поезията. Вие също пишете стихове, нали, Ди?
Той гледаше втренчено съдията с големите си очи, в които ирисът рязко се разграничаваше от бялото.
— Много рядко — отвърна съдията, сякаш се оправдаваше. — Естествено, изучавал съм стихосложение и, разбира се, познавам нашите известни класически антологии, така прекрасно редактирани и издадени с ваша помощ. Но самият аз съм написал една единствена поема.
— Не един известен поет дължи славата си на една единствена поема, Ди… Сигурно вече сте пили чай? — попита академикът, придърпвайки към себе си чайника от син порцелан.
Докато той пълнеше чашата си, до ноздрите на съдията достигна деликатното ухание на жасмин. След като изпи две-три глътки, академикът продължи:
— И така, кажете ми, Ди, за какво ставаше дума във вашата творба?
— Това беше поучителна поема за важното значение на земеделието — отвърна съдията, след като преглътна, за да овлажни пресъхналото си гърло. — Опитах се да обобщя в неколкостотин строфи всички важни правила за полската работа в зависимост от сезоните…
Академикът го изгледа изумен.
— Не може да бъде! Не, наистина! Но защо сте избрали, хм… тази по-скоро странна тема?
— Мислех си, че, поднесени в рима и ритъм, правилата по-лесно ще се усвояват от обикновените селяни.
Академикът се усмихна.
— Повечето хора биха взели отговора ви за глупав, Ди. Но не и аз. Действително човек по-лесно запомня стиховете, и то не само заради римите, а най-вече защото са в съзвучие с ударите на сърцето ни, с честотата на дишането ни. Ритъмът е скелетът на всяка хубава поема. Както и на прозата, разбира се. Изрецитирайте ми малко от вашата поема, Ди.
— Как да ви кажа, писах я преди повече от десет години… Като че ли не си спомням и ред. Но ако ми позволите, бих могъл да ви изпратя копие, защото…
— Не си правете този труд, Ди! Най-чистосърдечно мога да ви кажа, че поемата ви вероятно е твърде слаба. Ако имаше дори само няколко добри стиха, непременно щяхте да ги помните. Кажете ми, чели ли сте „Императорска повеля до офицерите и войниците от Седма армия“?
— Зная я наизуст! — извика съдията Ди. — Това послание за повдигане на духа на една разбита армия промени изхода на битката! Първите паметни изречения…
— Точно така, Ди! Няма никога да забравите този текст, защото това е великолепна проза, която пулсира в ритъма на кръвта на всички — от генерала до редовия пешак. Затова и до днес повелята се рецитира из цялата империя. Между другото аз я написах за негово величество. И така, Ди, кажете ми какво мислите за тукашната администрация. Обичам да се съветвам с младите държавни служители. Една висока длъжност в двора отдалечава човек от живота в провинцията и аз смятам това за недостатък на моето положение. Живо ме интересуват проблемите на различните окръзи. Това, разбира се, е най-долният ред на властта, но точно той според мен е решаващият.
Академикът бавно отпи от чашата си под жадния поглед на съдията Ди. После отри мустаците си и продължи, като се усмихваше на спомените си:
— Започнах кариерата си като окръжен съдия. Изкарах само един мандат, тъй като през това време представих доклада си за правната реформа и бях повишен и назначен за префект на Юга, после ме преместиха направо тук. Беше тъкмо по времето, когато Деветият принц се разбунтува, преди двайсет години. И като си помисли човек, че днес сме в неговата резиденция! Е, така е, времето лети! Тогава публикувах моите коментари върху класиците я бях назначен за лектор в Императорската академия. Получих разрешение да придружа негово величество при официалната инспекционна обиколка на западните области. По време на пътуването написах моите „Оди за планините Съчуан“. Това са най-добрите ми неща, Ди.
Той разтвори яката на робата си, разкривайки широк мускулест врат, което припомни на съдията, че на младини е бил известен майстор на меча. Академикът повдигна отворената книга от бюрото.
— Открих това в библиотеката на Луо: подбор от стиховете на съветника Хуан от Съчуан. Той е посетил същите места като мен. Много е интересно да сравня впечатленията. Строфата е много хубава, но тук… — той се наведе над страницата, после поклати глава: — Не, метафората не е съвсем точна… — сякаш спомняйки си изведнъж за присъствието на госта, той вдигна очи с усмивка: — Не бива да ви отегчавам с всичко това, Ди. Сигурно имате доста работа преди вечерята.