Съдията стана. Академикът също се изправи и въпреки протестите на госта настоя да го изпрати до вратата.
— Много ми беше приятно да побеседвам с вас, Ди. Винаги е толкова интересно да научиш вижданията на младите чиновници. Това открива нов поглед за нещата. До довечера!
Съдията се отправи бързешком към дясното крило, защото гърлото му бе съвсем пресъхнало и спешно се нуждаеше от чаша чай. Много врати извеждаха на терасата и съдията напразно се озърна за някой прислужник, който да му посочи стаята на поета. В този миг зърна в дъното малък гранитен басейн с червени рибки, до който стоеше слаб мъж, облечен в избеляла сива роба, и хвърляше храна на рибките. Носеше плоска шапка, обточена с фино червено везмо. Сигурно беше някой от старшите прислужници на неговия колега. Съдията се приближи и попита:
— Бихте ли били така любезен да ми кажете къде Мога да намеря почитаемия Чан Ланпо?
Човекът вдигна глава и изгледа съдията от главата До петите. Бледа усмивка разкриви тънките му устни, чиято форма се подчертаваше от посивяла разбъркана брада.
— Пред вас е! — каза уморено той. — Аз съм Чан Ланпо, не мога да го скрия.
— О, простете, моля ви! — възкликна съдията Ди, докато забързано подаваше на поета визитната си картичка с необходимата за случая церемониалност. — Дойдох да ви поднеса моите почитания.
Поетът погледна разсеяно картичката.
— Много мило от ваша страна, Ди — машинално произнесе той и като посочи басейна с рибките, продължи по-дружелюбно: — Погледнете онази малка рибка в ъгъла, там под онова листо. Забелязвате ли странната светлина в огромните й учудени очи? Кара ме да си мисля за нас хората… слисани наблюдатели. Извинете — добави той и вдигна глава. — Отглеждането на рибки е любимото ми занимание и забравям всякаква вежливост. Откога сте тук, Ди?
— Пристигнах завчера.
— А, да! Чух, че префектът свикал магистратите. Надявам се, че ви харесва в Цинхуа, Ди. Знаете ли, аз съм роден тук.
— Много красив град и съм извънредно радостен заради щастливия случай, който ми позволява най-сетне да се запозная с неговия най-блестящ и изискан…
— Не блестящ, не! — прекъсна го поетът, поклащайки глава. — Съвсем не, за съжаление — той прибра в ръкава си малката кутийка от слонова кост с храната за рибки. — Извинете ме, Ди, но днес не се чувствам много добре. Поклонението пред олтара на прадедите ми ме потопи в миналото… — той замълча и някак смутено изгледа госта си. — Тази вечер ще бъда в по-добра форма. Налага се, тъй като моят приятел академикът както всеки път ще ме въвлече в литературна полемика. Той притежава действително енциклопедични знания за литературата, Ди, и е несравним във владеенето на езика. Може би е малко високомерен, но… Предполагам, че сте го посетили, преди да дойдете тук, нали? — тревожно попита той.
— Да, разбира се.
— Чудесно. Трябва да ви предупредя, че въпреки непринудеността, която си придава, Цао има твърде високо мнение за своето обществено положение и се докача от най-дребните неточности. Убеден съм, че вечерята в тесен кръг ще ви хареса, Ди. Няма опасност човек да скучае в присъствието на брат Лу. Привилегия ще е да се срещнем с този наш колега, който толкова се прочу. Би трябвало… — той внезапно запуши устата си с длан. — О, аз се разприказвах, а нашият общ приятел Луо ме закле да пазя тайна. Той обожава малките изненади, както навярно ви е известно. И така, простете ми, че не ви предложих чай, но се чувствам наистина доста уморен, Ди. Ще отида да подремна малко преди вечерята. Миналата нощ спах зле, в странноприемницата беше толкова шумно…
— Моля ви, отлично ви разбирам, напълно естествено!
Съдията се сбогува с поета, като почтително се поклони с пъхнати в дългите ръкави ръце.
След като напусна галерията, си каза, че е изпълнил светските си задължения и че трябва да се види с Луо, за да му разкаже какво бе научил от младата прислужничка. И най-накрая да си поиска чаша чай.
ГЛАВА VI
Двама магистрати обсъждат съществуването на жени лисици; малка изненада очаква съдията Ди
Съдията отиде в кабинета на Као и попита дали магистратът Луо може да го приеме. Съветникът се появи след броени минути.
— Господарят ми ще бъде очарован да се срещне с вас, ваше превъзходителство. Той е в личния си кабинет, в дъното… Надявам се, че негово превъзходителство ще успее да повдигне настроението му — смутено добави той.
Дребничкият магистрат седеше на отрупан с възглавници стол зад огромно абаносово бюро и начумерено се взираше в купчината документи пред себе си. Щом съдията Ди влезе, скочи от стола и радостно възкликна: