— Тази танцьорка е смело момиче — промърмори съдията. — Мястото наистина е зловещо.
Изведнъж той спря и стисна здраво тоягата. Нещо се бе размърдало в храста пред него. Чифт зелени очи светеха точно отпред, на две стъпки над земята. Той грабна бързо един камък и го хвърли по тях. Очите изчезнаха, в листака бурно се разшава нещо, после всичко отново утихна. Значи наистина тук имаше лисици, но както се знаеше, те никога не нападаха човек. В този миг съдията се сети с тревога, че беше чувал за случаи на бяс сред лисиците и бездомните кучета. А една бясна лисица се нахвърля на всичко, което й попадне. Съдията побутна шапката си назад и си помисли, че май доста лекомислено бе подходил към това приключение, тръгвайки невъоръжен. Меч или дори копие щяха да свършат чудесна работа и надеждата му бе, че поне дебелите плъстени гети представляват някаква защита.
Скоро пътеката се разшири. Той зърна сред дърветата обширно празно пространство, злокобно огряно от луната. Полегат склон, покрит с високи треви и пръснати, обрасли в мъх камъни, извеждаше до руините на огромния черен храм. Външната стена беше срутена на няколко места, изкорубеният покрив изглеждаше застрашително наклонен. В този миг по средата на склона един черен силует се метна пъргаво на голям камък и приседна на задните си лапи. Съдията ясно различи заострените уши и дългата рунтава опашка. Животното беше наистина огромно.
Съдията погледа за миг зловещите руини, сред които не се усещаше признак на живот, въздъхна и стъпи на стръмната пътека, белязана от грубо дялани камъни. Когато наближи лисицата, вдигна с две ръце тоягата. Животното се смъкна с изящен скок на земята и се разтвори в мрака. Тук-там тревата се раздвижваше, от което личеше, че наоколо е пълно с лисици.
Вече пред входа съдията поспря и огледа малкия преден двор, затрупан с отломки. Покрай стената от покрива бяха нападали разкапани греди, във въздуха се носеше лек мирис на гниене. В ъгъла се издигаше статуя на лисица в естествен ръст, седнала на гранитен пиедестал. Червен парцал, вързан на врата й, беше единственият белег за човешко присъствие. Самият храм представляваше обрасла в бръшлян едноетажна квадратна постройка от потъмнели с годините тухли. Десният ъгъл бе срутен и точно там покривът висеше заплашително. На много места керемидите бяха изпадали и се виждаха черните греди на скелето. Съдията изкачи трите гранитни стъпала и затропа с тоягата по дървената врата. Част от нея се откърти и падна на земята с трясък, който процепи нощната тишина. Съдията изчака напразно нещо да се раздвижи, след което бутна вратата и влезе. От лявата му страна идваше мъждива светлинка. Ди заобиколи ъгъла и застина: под запалената свещ, поставена в една ниша, лежеше някаква фигура, омотана в мръсни парцали. На мястото на главата към съдията се блещеше един череп с черни празни орбити.
— Престанете с тези детинщини! — студено заповяда той.
— Нормално беше да изкрещите и да побегнете — обади се тънък гласец иззад гърба му. — И тогава щяхте да си счупите крака.
Съдията се обърна бавно и се озова лице в лице със слабо момиче, облечено в широка куртка от груб плат и панталон, чийто плат бе изтъркан до основата. Красивото лице изглеждаше безизразно, но в големите очи се четеше страх. В кръста на съдията бе опряно острието на дълъг нож и ръката, която го държеше, не трепваше.
— Сега ще трябва да ви убия — добави момичето със същия нежен глас.
— Много хубав нож имате — без да бърза, изрече съдията. — Този синкав отблясък…
Момичето сведе очи, съдията пусна тоягата и сграбчи тънката й китка.
— Без глупости, Шафран! — рязко каза той. — Праща ме Малък Феникс, познавам се и с господин Сун.
Тя тръсна глава, хапейки долната си устна.
— Чух, че лисиците ми се разшаваха, и си помислих че е Сун — каза тя, вперила поглед в лежащото чучело. — Като ви видях да се качвате насам, запалих свещ над моя любим.
Съдията пусна китката й.
— Не може ли да седнем някъде, Шафран? Искам да си поприказваме.
— Само приказки, няма игри — сериозно отвърна тя. — Любимият ми е много ревнив — момичето пъхна ножа в ръкава си и се приближи до лежащата фигура.
— Няма да му дам да си играе с мен, скъпи! Обещавам ти! — прошепна тя, придърпвайки изкърпения саван.
После погали леко черепа, взе свещта и влезе в една сводеста вратичка насреща.
Съдията я последва в тясна, вмирисана на плесен стая. Момичето постави свещта на маса от нерендосани дъски и седна на едно бамбуково столче. Плетена табуретка довършваше цялото обзавеждане на стаята, като се изключи купчината парцали в ъгъла, която явно служеше за постеля. Горната част на стената и част от покрива липсваха, така че на места се виждаше небето. През зеещите отвори бе нахлул бръшлян, който се спускаше като завеса пред голите тухли. По прашния под с глух шепот се ронеха сухи листа.