Какво ли ново доказателство е могъл да открие Сун? Бил е само на пет годинки по време на събитията и това означаваше, че е търсил някакво писмено потвърждение на отдавнашен слух. Как съдията можеше да разбере до какво се бе добрал Сун? След смъртта на кандидата убиецът сигурно бе унищожил документа, който Сун е криел някъде в дома си. Първото нещо, което трябва да направя, помисли си съдията, е да се свържа с роднините на Сун по майчина линия. Той направи знак на възрастния служител.
— Много ли са в Цинхуа родовете с име Сун? — попита той.
Старецът поклати глава.
— Много са, ваше превъзходителство, богати и бедни, местни и пришълци. Едно време този край се наричал Сун и затова…
— Дайте ми данъчния регистър от годината на Кучето, но само за фамилията Сун.
Старият служител веднага донесе регистъра и го отвори на името Сун. Съдията започна от долу на горе, от семействата с най-ниски доходи. Майката на Сун е била само втора наложница, което означаваше, че баща й навярно е бил дребен чифликчия, собственик на малко дюкянче или занаятчия. Имената бяха десетина. Третото беше на Сун Уънта, собственик на зарзаватчийска лавка, с жена и две дъщери. По-голямата се бе омъжила за собственик на железарски магазин, по-малката била продадена като наложница на генерал Мо.
— Моля ви да проверите в тазгодишния граждански регистър дали господин Сун е още жив — каза съдията, поставяйки пръст на името Уънта.
Възрастният служител потътри крака към полиците и се върна при съдията, натоварен с цяла камара свитъци. Разгъна няколко и започна да проверява, като мърмореше под нос: „Сун Уънта.“ Най-сетне вдигна очи и поклати глава:
— Съпругата му и самият господин Сун сигурно са починали, без да оставят наследник, ваше превъзходителство, защото вече няма никой с тази фамилия. Негово превъзходителство иска ли да узнае годината, в която са починали?
— Не, не е необходимо. Дайте ми списъка на гилдията на железарите.
Съдията се изправи, това беше последният му шанс. Старият чиновник отвори голяма кутия с надпис „Малки гилдии“, извади от нея тънка брошура и я подаде на съдията. Докато архиварят връщаше на местата им свитъците на гражданския регистър, съдията прелисти брошурата. Скоро откри един Хуан, собственик на железарски дюкян, с жена на име Сун по баща. До името имаше малко кръгче, което означаваше, че Хуан бе закъснял с плащането на вноските за гилдията. Живееше в квартала до Източната врата. Съдията запомни адреса и с доволна усмивка метна брошурата на масата.
Съдията бе научил от досието, че след екзекуцията останалите живи членове на семейството се разпръснали. Синът на самоубилата се наложница Сун Айуен бил осиновен от някакъв чичо в столицата. Съдията измъкна от връзката документи анонимното писмо и го пъхна в ръкава си. Благодари на възрастния служител и го помоли да върне досиетата на местата им. После се отправи към резиденцията.
Когато наближи четвъртия двор, до ушите му достигнаха детски смях и възгласи. Гледката беше наистина прекрасна: десетина дечица, облечени в яркоцветни дрехи, се боричкаха около олтара на луната, издигнат в средата на павирания двор. На височината на човешки бой върху пиедестал царстваше белият дългоух Лунен заек, изваян от тесто и кацнал върху малка планина от кръгли сладкиши, пълнени със захаросани бобови зърна — лунните курабии. Основата на пиедестала бе отрупана с пресни плодове и всевъзможни сладки лакомства. В четирите посоки около олтара бяха приготвени големи червени свещи и бронзови кадилници, за да бъдат запалени с настъпването на нощта.
Съдията прекоси двора и се запъти към широката мраморна тераса, откъдето малка групичка наблюдаваше сцената: дворцовият поет и брат Лу се бяха облегнали на парапета, а магистратът Луо и академикът с поетесата зад тях бяха обкръжили огромно абаносово кресло, цялото в дърворезба, разположено на малък подиум. В него седеше крехка възрастна жена с дълга черна роба. Белите й коси бяха опънати назад, сбръчканите й пръсти стискаха зелената нефритова дръжка на абаносово бастунче. Зад облегалката се бе изправила висока хубава жена на средна възраст с изпънати рамене, облечена в зелена копринена роба — навярно първата съпруга на магистрата. Двайсетината жени, които сновяха напред-назад в неосветената зала отзад, явно бяха останалите съпруги на Луо и техните прислужнички.