— Господин Сун си имаше приятелка — отвърна момичето със сведени към преплетените си длани очи. — Аз излизам с главния сервитьор от голямата чайна, на една пряка оттук, и онази вечер, тъкмо си говорехме на ъгъла на задната уличка, когато господин Сун се шмугна навън като крадец, облечен в черно от главата до петите.
— Виждала ли си го да се среща с приятелката си?
— Не, ваше превъзходителство. Но преди пет-шест дни ме попита дали при златаря зад храма на Конфуций се намирали от ония игли за коса с кръглите главички. Сигурно е искал да направи подарък на приятелката си. А тя… тя го е убила…
Съдията я изгледа недоумяващо.
— Какво всъщност искаш да кажеш? — попита бавно той.
— Тя беше лисица, ваше превъзходителство! Лисица, превърнала се в красиво младо момиче, за да го обае. И когато той е изпаднал изцяло във властта й, го е заклала — и като видя насмешливата гримаса на съдията Ди, побърза да продължи: — Той бе омагьосан, ваше превъзходителство, кълна се! И сам си го знаеше, защото един ден ме попита дали наоколо има много лисици и къде…
— Едно младо и разсъдливо момиче като теб не бива да надава ухо за такива измишльотини. Лисиците са чудесни малки зверчета, много умни и съвсем безопасни.
— Но хората тук не мислят така, ваше превъзходителство — упорито продължи момичето. — Казвам ви, той беше обаян от жена лисица. Само да го бяхте чули какви мелодии свиреше вечер на флейтата си! Чак от другия край на градината се чуваше тази магьосническа музика. Слушах я, докато решех косите на дъщерята на господаря.
— На минаване покрай жилищното крило на семейство Мън забелязах едно хубаво девойче, което гледаше през прозореца. Това е дъщерята на господин Мън, така ли?
— Да, ваше превъзходителство. Не само е хубава, но е и много мила и щедра. Само на шестнайсет години е и хората разправят, че имала голяма поетична дарба.
— А какво казва твоят приятел, Астра? Господин Сун посещавал ли е чайната, където той работи? Нали е наблизо…
— Не, ваше превъзходителство, приятелят ми никъде не е виждал Сун. А той добре познава всички чайни и кръчми наоколо. Моля ви, ваше превъзходителство, не казвайте на господаря ми за моя приятел, той е малко старомоден и…
— Не се притеснявай, Астра, думичка няма да обеля — обеща съдията Ди, ставайки. — Много ти благодаря.
Той излезе навън и помоли домоуправителя да го придружи до главния вход, където го очакваше малка носилка. Докато пътуваше към съдилището, съдията Ди си мислеше, че убийството на Сун вероятно няма да бъде изяснено преди заминаването му за Пуян. По всичко личеше, че случаят е много заплетен. Но магистратът Луо щеше да се справи. Колегата му бе подел много умело и с твърда ръка следствието, освен това показваше остра наблюдателност. Сигурно щеше да стигне до заключението, че ключът към загадката се намира в дома. Търговецът на чай вложи голямо старание, за да ги убеди, че престъплението е дело на случаен скитник. Имаше и други интересни и доста разнопосочни вероятности. Съдията извади от ръкава си шестте страници с бележките на Сун и внимателно се зачете. После се отпусна назад и замислено поглади бакенбардите си. Бележките бяха много подробни, с имена на водачи на въстанието, които не се споменаваха в официалната история, както и сведения за икономическото състояние на окръга по време на селския бунт преди два века. И все пак резултатът беше твърде скромен за две седмици всекидневен труд в архивите. Съдията реши да подскаже на Луо възможността историческите проучвания на Сун да са били само претекст, докато истинската причина за пребиваването на младия мъж в Цинхуа да е била съвсем различна.
Изглежда, суеверието, свързано с лисиците, бе пуснало особено дълбоки корени сред населението в този окръг. Из цялата страна народът вярваше, че лисиците са надарени със свръхестествени способности, и едни от любимите приказки на разказвачите по пазарите бяха за лисици, приели образа на красиви жени, които омагьосват младежи или почтени старци и развращават невинни юноши. А в класическите книги се твърдеше, че лисицата притежавала магическите способности да прогонва зли духове. Затова в старите дворци или обществените сгради не бяха рядкост малките олтари, посветени на духа на лисицата, за да пъдят злото. Минаваха и за пазители на официалните печати, символи на властта. Съдията си спомни, че бе зърнал такъв олтар и в резиденцията на своя колега Луо.
Той притеснено се зачуди каква ли изненада му е приготвил неговият приятел за тази вечер, защото доста се опасяваше от закачките на Луо. Каква ли щуротия бе измислил този път? Луо беше споменал, че един от присъстващите бил забъркан в съдебно следствие. Това не можеше да е академикът, нито пък дворцовият поет: и двамата сановници бяха прочути литератори, във всеки случай — напълно способни да се справят със своите юридически и всякакви други проблеми. Сигурно ставаше дума за онзи тайнствен брат гробар. Но, така или иначе, скоро всичко щеше да се изясни. Съдията затвори очи.