Съдията бе трогнат. Неговият колега очевидно бе направил всичко възможно, за да не го остави да скучае.
— Безкрайно ви благодаря за вниманието, Луо! — топло изрече той. — Вие наистина сте съвършен домакин!
— Моля ви, това е най-малкото, което мога да направя за вас, старши братко — Луо стрелна с поглед съдията и продължи с известно колебание: — Хм… трябва да ви призная, че има и още нещо, Ди. Възнамерявах някой ден да публикувам коментирано издание на пълните съчинения на Юлан. Дори съм нахвърлил предисловието. Това обвинение в убийство, разбира се, осуетява засега намеренията ми. Помислих си, че вие бихте могли да й помогнете да докаже невинността си, старши братко. Притежавате такъв талант за съставяне на съдебни документи… Следите ли мисълта ми?
— Отлично — отвърна сухо съдията. Той изгледа ледено своя колега, изправи се и пъхна досието в ръкава си. — Най-добре да се захващам за работа.
ГЛАВА VII
Една интригуваща история увлича съдията Ди; перспективата за весело пиршество никак не го блазни
Щом прекрачи прага на главния портал на резиденцията, съдията Ди спря и слисано се взря в дрипльото, застанал при входа на отделеното за него крило. Беше висок дебел мъж с кръгла бръсната глава в протрита монашеска роба и с износени сламени сандали на краката. Съдията тръгна към него, чудейки се как този дрипльо е могъл да проникне в резиденцията.
— Какво желаеш? — неприветливо му извика той. Мъжът се обърна и вторачи в него изпъкналите си очи.
— О, съдията Ди! — навъсено изрече той. — Минах да ви навестя, но ви нямаше.
Гласът звучеше грубиянски, но човекът се изразяваше с патоса на образован мъж. Изведнъж съдията се досети.
— Много се радвам да се запозная с вас, брат Лу! Магистратът Луо ми каза, че…
— После ще решите дали се радвате, че се срещате с мен, Ди, или не! — сряза го монахът.
Очите му се взираха в някаква точка зад гърба на съдията и Ди не можа да се удържи и погледна назад. Дворът беше празен.
— Не, ваше превъзходителство, вие не можете да ги видите. Още не! Но не се безпокойте, покойниците са винаги сред нас. Навсякъде!
Съдията Ди го изгледа продължително. Този ужасен човек го караше да се притеснява. Защо ли Луо…
— Питате се защо ли Луо е решил да ме покани, нали? В качеството ми на поет, или по-скоро — съчинител на сентенции. Стиховете ми са дълги най-много един-два реда. Сигурно не сте ги чели, Ди, защото се интересувате единствено от официална бумащина — провикна се той, сочейки с пръст досието, което стърчеше от ръкава на съдията.
— Да влезем да изпием по чаша чай — предложи Ди и отвори любезно вратата.
— Благодаря ви, но трябва да взема нещо от стаята си, преди да изляза в града.
— Къде сте настанен, брат Лу?
— До олтара на лисицата, в десния ъгъл на главния двор.
— О, да, Луо ми спомена за този олтар… — леко усмихнат започна съдията.
— И защо магистратът Луо да не запази този олтар? — сопна се като ужилен Лу. — Лисиците са неотделима част от всеобщия живот, Ди. Техният свят, също както и нашият, е с огромно значение или пък изобщо е без значение. И както има избирателно привличане между двама души, така и някои от хората са свързани с определено животно. Припомнете си, че знаците на зодиака, които влияят върху съдбата ни, са представени като животни — той се взря настоятелно в лицето на съдията, търкайки четинестите си бузи. — Вие сте роден в годината на Тигъра, нали? — внезапно попита той.
Съдията кимна и бърните на ужасния монах се разтеглиха в злокобна усмивка, а лицето му още повече заприлича на жабешко.
— Тигър и лисица, какво по-добро! — после лицето му помръкна и покрай месестия му нос и устните се очертаха дълбоки бръчки. — Няма да е зле да внимавате, Ди! — със зловещ глас предупреди монахът. — Снощи е станало убийство и доколкото съм осведомен, се подготвя второ. Това досие в ръкава ви носи името на Юлан. Над главата й виси смъртно наказание. Скоро и други мъртъвци ще ви правят компания Ди!
Монахът отново вдигна кръглата си глава и се втренчи някъде зад гърба на съдията. Очите му светеха безумно. Съдията Ди неволно потръпна. Преди да успее да каже и дума, монахът продължи със същия заядлив тон:
— Не чакайте никаква помощ от мен, магистрате! За мен правосъдието на хората е посредствен маскарад и не бих си помръднал и малкия пръст да гоня някой престъпник. Те сами се хващат! Въртят се в още по-тесни кръгове, отколкото другите, и не могат да се измъкнат от тях. До довечера, Ди!