Докато се спускаха по улицата към дома на Лаолю, младият помощник внезапно дръпна съдията за ръкава. Посочи му една питиепродавница и каза с лукава усмивка:
— Ако искате да се разберете с Лаолю, господине, най-добре ще е да се явите при него с подаръче. Колкото и пиян да е, на часа ще вдигне глава, ако разклатите пред носа му стомничка с вино.
Съдията купи стомна бял силен алкохол, който се пиеше леден и последва момчето по един тесен пасаж до воняща уличка между два реда дървени съборетини. Беше тъмно, тук-там през мръсната хартия на прозорците се процеждаха светлинки.
— Четвъртата врата вдясно, господине.
Съдията даде бакшиш на момчето и то веднага затича обратно към магазина. Въпросната врата едва се държеше на пантите си. Отвътре долитаха свирепи ругатни, примесени с писклив женски смях. Съдията само опря ръка до вратата и тя се разтвори широко. В малка гола стая, осветена от пушлива газена лампа, тегнеше острата миризма на евтин алкохол. Едър мъж с червендалесто лице седеше на бамбукова пейка в дъното. Беше с по широки панталони и къса, зейнала отпред куртка, която откриваше голия му лъснал корем. На коленете му седеше жена — Малък Феникс. Лаолю вдигна към съдията невиждащи очи, танцьорката побърза да придърпа дрехата си над своите мускулести, учудващо бели бедра и изтича да се скрие в най-далечния ъгъл на стаята. Лицето й почервеня, но изражението й си остана невъзмутимо и застинало като маска.
— Я гледай! Вие пък кой сте? — изломоти флейтистът с надебелял език.
Без да обръща внимание на момичето, съдията седна до ниската бамбукова масичка и постави отгоре й стомната. Лаолю ококори кръвясалите си очи.
— Велики небеса, стомна „роса от рози“, и то истинска! — провикна се той и се надигна с мъка. — Добре сте дошли, нищо, че приличате на господаря на долния свят с тази рунтава брада! Отпушвайте, скъпи приятелю!
Съдията положи длан върху гърлото на стомната.
— Трябва да си заслужиш пиенето, Лаолю — заяви той и извади на масата музикалния сборник. — Искам да зная нещо за музика е тази тук.
Изправен до масата, едрият мъж отвори книжката с дебелите си, смайващо подвижни пръсти.
— Проста работа! — избоботи той. — Ще ида все пак да се освежа малко.
Той се заклати към тоалетката и разтри лицето и гърдите си с някаква мръсна кърпа. Съдията го наблюдаваше мълчаливо, без да обръща внимание на танцьорката. Какво правеше тук, си беше лично нейна работа. Малък Феникс се поколеба известно време, после пристъпи до масата и промърмори притеснено:
— Аз… аз се опитвах да го предумам да дойде да свири на празненството тази вечер, господине. Той е грубиян, но е изключителен музикант. И понеже се дърпаше, оставих го малко да ме погали…
— И до сутринта да останеш, няма да свиря този проклет „Напев на Черната лисица“! — тросна се едрият мъж, докато прехвърляше десетината флейти, закачени на пирони.
— Бях останал с впечатлението, че ще танцувате „Феникс сред пурпурни облаци“ — небрежно подхвърли съдията Ди.
Танцьорката по-скоро предизвикваше жал у него с погасналото си лице и с тесните се сгърбени рамене.
— Да, господине. Но след като разгледах прекрасната зала на магистрата… и ме представиха на двамата висши чиновници от столицата и на известния брат Лу, си рекох, че друг такъв случай едва ли ще ми се представи някога. И си помислих, че бих могла да танцувам и на друга музика, която позволява бързи въртеливи движения…
— Ти си върти колкото искаш задничето, само че на хубава музика — провикна се Лаолю. — „Напев на Черната лисица“ не струва.
Флейтистът седна на едно ниско столче и разтвори нотите на едрото си коляно.
— Хм… Мисля си, че едва ли ще пожелаете да чуете първата мелодия: „Белите облаци ми напомнят роклята й, цветята — лицето й“… Това всеки го знае. Виж, втората, тя като че ли…
Той поднесе флейтата към устата си и изсвири първите тактове в подчертан, забързан ритъм.
— Ами да, това е „Възхвала на есенната луна“. Миналата година беше много на мода в столицата.
Едрият мъж прелистваше сборника, като от време на време изсвирваше по някой такт, колкото да разпознае мелодията. Съдията слушаше разсеяно обясненията му. Беше разочарован, че смелата му хипотеза се оказа погрешна, но и нямаше как да не признае, че тя поначало беше изсмукана от пръстите. Липсата на заглавия и думи, странният, съвсем непознат начин, по който бе записана музиката, го бяха навели на предположението, че това са тайни бележки на кандидата Сун, представени за музика.
Сочна ругатня прекъсна мислите му.
— Проклет да бъда! — извика флейтистът, забол очи в последната пиеса. — Но пък първите тактове са други — изръмжа той и поднесе флейтата към устните си.