Разнесоха се тъжни, протяжни звуци. Танцьорката се надигна поразена. Ритъмът се ускори, звуците ставаха все по-остри и пронизителни, дълбоко смущаващи. Едрият мъж свали флейтата.
— Пак този проклет „Напев на Черната лисица“! — с отвращение извика той.
Танцьорката се наведе над масата.
— Дайте ми тази партитура, господине, моля ви! — големите й бадемови очи блестяха трескаво. — Имам ли това, всеки що-годе добър флейтист може да ми акомпанира!
— Няма да съм аз! — изсумтя дебелият музикант и хвърли партитурата на масата. — Предпочитам да си остана здрав и читав!
— На драго сърце ще ви дам партитурите — обърна се съдията Ди към танцьорката. — Но не бихте ли ми казали първо какво знаете за този „Напев на Черната лисица“? Интересувам се от музика.
— Това е старинна, почти неизвестна пиеса, господине, няма да я намерите в нито един сборник за флейта. Шафран, пазителката на светилището на Черната лисица, я пее непрекъснато. Карах я да ми я запише, но тя, горката, не е съвсем с ума си, а и не знае да чете и да пише! Трудна партитура! Но това е най-добрата музика за танц при…
— Ще ми го върнете тази вечер, на приема — каза съдията Ди и й подаде сборника.
— Хиляди благодарности, господине! Сега трябва да бързам, защото музикантът има нужда поне малко да порепетира. Моля ви, господине, не казвайте на никого, че ще танцувам на тази мелодия. Искам това да е изненада! — добави тя от вратата.
Съдията кимна.
— Давай чаши! — обърна се той към едрия флейтист. Музикантът грабна две глинени чаши от поличката и съдията отпуши стомната.
— Добра е стоката! — възкликна музикантът, вдъхвайки аромата, преди да вдигне чашата. Пресуши я на един дъх.
Съдията отпи малка глътка и почти нехайно рече:
— Странно момиче е тази танцьорка.
— Ако изобщо е момиче! Хич няма да се учудя, ако излезе, че е жена лисица и че опашката й е скрита под роклята. Точно това се мъчех да проверя, когато вие дойдохте — флейтистът се усмихна криво, напълни отново чашата си, отпи глътка, млясна и продължи: — Лисица или не, много я бива да изстисква клиентите си, тая малка мръсна шафрантия. Приема си подаръците, оставя се да я пощипе човек и да я помачка, но стигне ли се до главната манджа, няма никой: аз не съм от тия, господине! Не и не! Става вече една година, откак я познавам. Дума да няма, добра танцьорка е — той сви рамене. — Може пък и да е права, сума ти добри танцьорки пропаднаха пред очите ми само защото вдигаха под път и над път краката.
— Как ви е попаднал „Напев на Черната лисица“?
— Чух я преди години, пееха я две стари кози. Иначе бабуваха и си докарваха нещо допълнително, като пъдеха зли духове от къщите на родилките. Честно казано, не зная съвсем точно мелодията. Но оная малка вещица от светилището я знае.
— Коя е тя?
— Проклетата му вещица! Истински дух лисица е тя! Една дърта вехтошарка я намерила на улицата, такова едно бебе сладуранче. Поне така изглеждала! Израснала полулуда, проговорила едва на петнайсет години. И припадничава: мине се, не мине, обелвала очи и почвала да ломоти страхотии. Бабичката се уплашила и я продала в един бардак. Изглежда, е била хубавка. Поне съдържателката на бардака прибрала добри парици от някакъв стар мераклия за девството й. Дъртакът трябва да си е проклел живота, задето се е хванал с жена лисица. Да си налеем още, господине, днес за пръв път пийвам като хората — той изпразни чашата и тъжно поклати глава. — Оная му отхапала езика, когато понечил да я целуне, после се метнала през прозореца и се скрила в изоставеното светилище до Южната врата. Не можеш накара и най-якия бияч от гилдията на съдържателите на публични домове да си навре гагата тъдява. Нали разбирате, мястото е пълно с призраци! Стотици хора са изпогинали там, мъже, жени, деца, и нощем духовете им бродят из пущинака наоколо. Суеверни хора подхвърлят в развалините на храма храна, а оная си я дели с лисиците. На месечина танцува между тях и пее ттта-зи… проклета песен — флейтистът изведнъж запелтечи. — Тттази… тттази тттанцьорка, и тття е лисица. Само тття дръзва да се мотае там. Проклет… проклета лисица, това е тя…
— Ако имаш да свириш тази вечер, позабави малко, карай по-полекичка — посъветва го съдията, като се надигна от стола. — Довиждане!
Съдията се насочи към главната улица и попита един минувач как да стигне до Южната врата.
— Не е близо, господине. Спускате се по тази уличка, пресичате големия пазар, хващате Храмовата улица и карате до края. Там вече е право напред.