Съдията нае малка носилка и нареди на носачите да го откарат до светилището в южния край на Храмовата улица. Реши, че ще е по-добре там да освободи носилката, защото носачите бяха известни с бъбривостта си.
— За храма „Проникновено озарение“ ли става дума, господине?
— Точно така. Стигнем ли бързо, ще има бакшиш.
Мъжете вдигнаха дългите дръжки на мазолестите си рамене и потеглиха в лек тръс със звучни провиквания „Ей! Хей!“, за да си проправят път сред тълпата.
ГЛАВА IX
Съдията Ди посещава изоставен храм; посрещат го лисици
Съдията Ди се загърна плътно в робата. В откритата носилка вечерният хлад се усещаше по-осезателно. Той се почувства обнадежден: „Напев на Черната лисица“ можеше да се окаже първата важна следа в случая с убийството на Сун. Пазарът беше претъпкан, по сергиите се въртеше оживена търговия. Завиха в широка мрачна улица и тълпата оредя. От двете страни се редуваха високи каменни врати и дълги стени от изронени тухли. Надписите на фенерите, висящи над всеки портал, говореха, че тук се бяха установили всички основни будистки секти. Носачите поставиха носилката пред ниска къщичка на два етажа. Върху фенера, осветяващ двойната, лакирана в черно врата, с три големи йероглифа пишеше: храм „Проникновено озарение“.
Съдията Ди слезе от носилката, а двамата носачи побързаха да избършат запотените си гърди.
— Можете да си починете — обърна се съдията към по-възрастния. — Ще се бавя най-много половин час. Колко път е от тук до Източната врата? — попита той, подавайки бакшиша.
— С носилка към половин час. Но по пряката пътека се стига по-бързо.
Съдията кимна. Това означаваше, че кандидатът Сун е можел лесно да стига до светилището на лисицата. Той влезе през ниската вратичка до портала и се озова в пуст двор. Само един прозорец светеше в главната постройка насреща. Вдясно от нея покрай зида се точеше дълъг навес. Съдията тръгна под него с намерението да излезе от храма през задния вход и оттам да стигне до Южната врата. Така носачите нямаше да разберат накъде бе тръгнал.
Навесът го изведе до тесен проход между две ниски постройки зад главното здание, където бяха стаите на монасите. Няколко малки фенера, окачени на гредите, едва осветяваха прохода. Съдията забърза към ниската врата в дъното. Вече почти бе стигнал до края, когато машинално надникна в последния прозорец отдясно и замръзна на място. Стори му се, че в дъното на празната стая с кръстосани крака седеше братът гробар и блещеше в него жабешките си очи.
Съдията постави ръце на перваза и огледа стаята. Беше му се привидяло. В мъждивата светлина на окачения пред отсрещната сграда фенер различи купчина монашески раса, струпани на пейката, като най-отгоре се мъдреше ритуален дървен барабан във формата на череп. Съдията продължи пътя си, ядосан от грешката: явно тревожещият образ на загадъчния монах бе завладял съзнанието му.
Той прекоси една рядка борова горичка зад храма и излезе на широк, гладко павиран път. В далечината на фона на звездното небе се открояваше източеният силует на Южната врата.
Зарадван, че хитрината му бе успяла, съдията закрачи бързо по пътя, осветен тук-там от газената лампа на някоя сергия. Отляво тъмнееха няколко изоставени къщи, от другата страна се виждаха дървета и гъсти храсталаци, а сред тях — порутена каменна порта. Тъкмо се канеше да пресече, когато го застигна дълго шествие от весело разговарящи хора превити под тежестта на разни чували и вързопи, вероятно отиващи на село, за да прекарат празника при роднини. Докато ги изчакваше да отминат, съдията се попита къде ли е Смарагдовата скала, която магистратът Луо беше избрал за банкета на следващата вечер. Вероятно някъде в планината, западно от града. Той вдигна глава към небето. В светлото сияние на есенната луна не се виждаше нито едно облаче. За сметка на това гората от другата страна на пътя изглеждаше тъмна и неприветлива. Съдията си купи малко ветроупорно фенерче от един амбулантен търговец и пресече пътя.
От старинната врата всъщност бяха останали само две колони. Съдията приближи фенера до лявата и видя в основата й пресни плодове и глинена купичка ориз, наполовина покрита със зелени листа. Както личеше от тези приношения, това наистина беше входът на светилището.
Съдията си запроправя бързо път през избуялите храсти, препречили тясната пътека. След първия завой напъха полите на робата си в пояса и нави дългите си ръкави. Намери в храстите една яка тояга, за да отстранява трънаците, протегнати като пипала през криволичещата пътека. Всичко бе неестествено спокойно и диво. Не се чуваха дори нощни птици и само песента на щурците нарушаваше тишината, както и някакво леко шумолене в храстите.