— Да, за танцьорките отделихме едно помещение зад банкетната зала. Юлан й помага да се гримира и да се облече. Скоро ще дойдат и другите две танцьорки, затова да избързаме да поприказваме с нея насаме. О, небеса! — възкликна той, облягайки се на парапета. — Ето ги Чан и академика! Трябва веднага да сляза, за да ги посрещна. Вие минете по това стълбище в дъното и побързайте да се преоблечете, Ди!
Съдията се завтече по тесните стълби към своята пристройка. Облече тъмносиня роба с ненатрапчиво извезани растителни мотиви, съжалявайки, че бе принуден да бърза със заминаването си и нямаше да може да присъства при изясняването на това странно убийство. Щом извадеше наяве самоличността на убития преди осемнайсет години баща на Сун, Луо трябваше да насочи усилията си към обстоятелствата около неговата смърт и да разпита всички, които са го познавали приживе. Това щеше да отнеме дни, ако не и седмици. Той самият щеше да се погрижи Шафран да бъде преместена на подходящо място. След оздравяването й Луо можеше да я разпита за разговорите й със студента.
— Но защо Сун е ходел при Шафран? — недоумяваше съдията. Дали е било само поради интереса му към тази странна музика? На пръв поглед не изглеждаше особено вероятно и все пак нищо чудно Сун да бе имал особени предпочитания към нея. Според прислужничката на Мън Сун обичал любовните песни. Сребърните игли за коса, за които са говорили, най-вероятно са били предназначени за Шафран. Съдията Ди съзираше множество интересни насоки, открити пред следствието. Той нагласи велурената си шапка пред огледалото и забързано се отправи към главния двор.
Посрещнаха го отблясъците от брокатените роби върху ярко осветената тераса. Сановниците се възхищаваха на илюминациите в градината, преди да влязат вътре, и това му спести неудобството да се появи в банкетната зала, след като високите гости вече са заели местата си.
Съдията Ди се качи на терасата и най-напред поздрави академика, който бе облечен в пищна роба, а на главата си носеше знака на академичния си ранг — квадратна шапчица с дълга черна панделка, чиито краища се спускаха на гърба му. Брат Лу се бе явил във виненочервена роба, обточена в черно, която му придаваше известно достолепие. Дворцовият поет носеше кафява копринена роба, украсена с извезани растителни мотиви, и висока сърмена шапка. Чан, явно в прекрасно настроение, оживено беседваше с Магистрата Луо.
— Не мислите ли, Ди — попита Луо, щом видя съдията — че изразната мощ е една от най-характерните черти на поезията на нашия почитаем приятел?
Чан Ланпо заклати живо глава:
— Да не си губим времето в празни комплименти Луо! Откак помолих да бъда освободен от дворцовите си задължения, се заех с редактиране и издаване на стиховете си от последните трийсет години. И мога да заявя, че ако нещо им липсва, това е именно изразителна сила! — Луо понечи да протестира, но поетът вдигна ръка. — И ще ви кажа причината — продължи той. — Винаги съм водил спокоен, уединен живот. Вероятно знаете, че съпругата ми също пише стихове и че нямаме деца. Живеем в прелестна къща на село, недалеч от столицата, и аз посвещавам времето си на моите червени рибки и на албумите с пейзажи, а съпругата ми се занимава с цветната градина. От време на време от града пристигат приятели на вечеря и до късно през нощта разговаряме и пишем стихове. Винаги съм се смятал за щастлив човек, но напоследък внезапно си дадох сметка, че поезията ми отразява един измислен свят, изграден от самия мен. Стиховете ми всъщност нямат никаква връзка с истинския живот и затова са безкръвни и нежизнеспособни. И днес, след като се поклоних пред олтара на предците, непрекъснато се питам дали няколко тома бледа поезия са достатъчни, за да оправдаят петдесетгодишно съществуване.
— Светът, който наричате измислен — възрази му Луо — в действителност е по-истински от реалния. Нашият всекидневен живот е мимолетен, а вие сте избрали непреходните ценности на вътрешния мир.
— Благодаря ви за комплимента, Луо, но продължавам да мисля, че ако ми се случи да изживея мигове на наситено чувство, някаква трагедия, събитие, което да разклати из основи спокойното ми битие, тогава бих…
— Вие сте в заблуждение, Чан! — гръмогласно го прекъсна академикът. — Елате насам, брат Лу, бих искал да чуя и вашето мнение. Изслушайте ме, Чан, аз съм на шейсет години, приблизително с десет години по-възрастен от вас. Четирийсет години съм бил на почти всички най-важни постове в управлението, имам голямо семейство и съм изпитал всички силни чувства, които могат да сполетят човек и в обществения, и в частния живот. Мога да ви уверя, че едва след като се оттеглих миналата година и имам възможност да посещавам сам местата, които обичам, започнах да надничам през булото на привидностите и да осъзнавам, че вечните стойности са отвъд нашия земен живот. Докато вие, Чан, сте си спестили подготвителния етап. Вие, приятелю, сте намерили пътя към рая, без дори да си показвате носа през прозореца!