Дворцовият поет вдигна нова наздравица, после дойде ред на брат Лу и накрая съдията предложи на тримата си сътрапезници да пият за здравето на отсъстващия домакин. Академикът се впусна в сложна дискусия с поета относно достойнствата съответно на класическата проза и на модерната литература. Това даде на съдията възможност да си поговори с брат Лу. Гробарят беше пил много, очевидно въздържанието му не обхващаше и виното. Вадички пот се стичаха по грубото му лице и то още повече приличаше на жабешко.
— Преди вечерята казахте, че не сте будист — започна съдията. — Откъде тогава тази ваша монашеска длъжност — брат гробар?
— Такъв ме направиха на младини и името ми остана — обясни навъсено Лу. — Не е правилно, признавам. Защото аз оставям на мъртъвците да погребват своите мъртъвци — уточни той и изпразни чашата си на един дъх.
— Изглежда, има много будисти в този окръг. Видях една улица с пет-шест будистки храма, но успях да посетя само един — „Проникновено озарение“. Той на коя секта е?
Гробарят го изгледа с очищата си, в които сега припламваше странна червеникава светлина.
— На никоя. Там са разбрали, че всеки трябва да търси пътя към висшата истина вътре в себе си. Няма пищни олтари, няма шумни церемонии. Това е едно спокойно място и аз отсядам там, когато дойда в Цинхуа.
— Гробарю! — провикна се академикът. — Чан току-що ми каза, че стиховете му ставали все по-кратки! Ако продължи в същия дух, скоро ще станат само по два реда, досущ като вашите.
— Стига да можех да го постигна! — обади се поетът със съжаление в гласа и зачервено лице.
Явно на Чан алкохолът му понасяше по-зле, отколкото на академика, чиито увиснали бузи оставаха бледи, а изражението — безстрастно.
— На пръв поглед, брат Лу, вашите стихове изглеждат много банални — продължи поетът, поклащайки глава. — Понякога дори човек остава с впечатлението, че са съвсем безсмислени. Но по един тайнствен начин те не му дават мира, човъркат съзнанието му и един ден изведнъж ги проумява. Вдигам специална наздравица за нашия голям поет, господа! — и когато всички пресушиха чашите си, поетът продължи: — Сега, когато един вид сами разполагаме с тази зала, защо не изпишете нещо на това пано, за да остане на нашия домакин? Вашата несравнима калиграфия ще бъде утехата на Луо за всички наздравици, които пропуска!
Ужасният монах остави чашата.
— Спестете ми Вашето лекомислие, Чан! — каза студено той. — Аз се отнасям сериозно към творчеството си.
— Не, гробарю — провикна се академикът. — Не признаваме никакви извинения! Вие не смеете да напишете нищо, защото сте доста пийнал. Обзалагам се, че не можете да си стоите на краката. Хайде де, сега да ви видим!
Дворцовият поет прихна да се смее. Без да му обръща никакво внимание, гробарят невъзмутимо се обърна към съдията:
— Няма да е лесно да се свали това голямо пано, прислугата и без това е затрупана с работа точно сега. Ако ми намерите лист хартия, ще напиша няколко стиха за нашия домакин тук, на масата.
— Чудесно! — отговори академикът. — Ние сме великодушни. Понеже сте доста пиян, за да изрисувате вашите гигантски йероглифи, разрешаваме ви да напишете нещо дребничко. Наредете на прислугата да донесе туш и хартия, Ди!
Двама прислужници разчистиха масата и друг донесе свитък хартия и поднос с приспособления за писане. Съдията Ди избра един плътен бял лист, пет стъпки на две, и го разстла на масата, докато гробарят разтриваше блокчето туш, мърморейки нещо неразбрано с дебелите си бърни. Щом тлъстият монах грабна четката, съдията затисна с длани горния край на листа, за да не мърда.
Гробарят се изправи. За миг остана вторачен в листа, после притегна ръка и изписа две строфи с два замаха на четката — бързи и точни като удари с камшик.
— Небеса! — възкликна академикът. — Това е, което древните са наричали озарение! Не казвам, че съдържанието ме поразява кой знае колко, но си струва тази калиграфия да бъде гравирана върху някоя скала за поколенията!
Дворцовият поет прочете на глас:
— Ще бъдете ли така добър да ни обясните смисъла, гробарю?
— Не! — сопна се монахът, избра по-малка четка и написа посвещение на магистрата Луо, като накрая сложи и подписа си: „Старият Лу“.
Съдията Ди каза на слугите да закачат листа на централното пано и внезапно осъзна, че стиховете особено подхождат за епитафия на младата танцьорка, която лежеше в стаята отзад. Съветникът Као влезе в залата, наведе се към ухото на съдията Ди и му прошепна нещо.
— Моят колега ме моли да ви уведомя, господа, че за голямо съжаление няма да може да се присъедини към нас — обяви съдията. — Поетесата Юлан е получила силно главоболие и също моли да я извините. Надявам се, че уважаемите гости ще имат милосърдието да ме приемат за домакин.