Цензорът започнал следствието още на другия ден. Всички придворни, които знаели за заговора, както и други съмишленици на принца били незабавно екзекутирани. Императорът възнамерявал да прости на принца заради психическото му състояние, но останалите съзаклятници нямали извинение. През следващите дни постъпили много лъжливи обвинения злонамерени люде се възползвали от случая, за да се освободят от личните си врагове, както често става при делата с множество разклонения. Цензорът проучвал най-подробно обвиненията, в повечето случаи анонимни. Между тях имало и едно дълго писмо, в което се твърдяло, че и генерал Мо Дълин участва в заговора и че в женското отделение на генералския дом можело да се открие изобличаваща кореспонденция между Мо и Деветия принц. Цензорът наредил да претърсят дома на генерала и писмата наистина се оказали на посоченото място. Мо Дълин бил арестуван и обвинен в държавна измяна. Той категорично отричал обвиненията и твърдял, че писмата са изфабрикувани и подметнати в дома му от негови стари врагове. Цензорът обаче знаел, че, разочарован от забавено повишение, генералът бил напуснал армията огорчен и се бил оттеглил в родното си място Цинхуа. Според показанията на бивши приближени на генерала той често говорел за неизбежни промени, след които способните хора най-сетне щели да получат полагаемото им се. Цензорът проучил внимателно писмата и ги обявил за напълно автентични. Генералът бил осъден и екзекутиран заедно с двамата му големи синове според безмилостните законови разпоредби при държавна измяна. Цялото му имущество било конфискувано в полза на държавата.
Съдията Ди се намести по-удобно в креслото си. Историята наистина беше много интересна, а фактът, че този прочут процес се бе състоял именно тук, в това съдилище, я правеше още по-жива и вълнуваща. Той взе папката със списъка на членовете на семейството на генерала и другата, с конфискуваното имущество, и се зачете. Изведнъж затаи дъх. Генералът имал три съпруги и две наложници. Името на втората наложница беше Сун. За нея липсваха други сведения, тъй като не е била разпитвана. Обесила се на третия ден от втория месец — непосредствено преди цензорът да пристигне в Цинхуа. Била родила на генерала един син, наречен Айуен, петгодишен по време на разигралата се в дома на генерала трагедия. Всичко съвпадаше! Най-сетне! Това бе следата, на която съдията се бе надявал да попадне. Доволна усмивка се разля по лицето му.
Но усмивката бързо застина. Кандидатът беше дошъл да мъсти за смъртта на баща си, което означаваше, че Сун е открил доказателство за невинността на генерала. Излизаше, че авторът на анонимното съобщение сам е подхвърлил уличаващите писма в дома на Мо и че е бил фактически убиец. Погубването на Сун от неизвестния злодей представляваше неопровержимо доказателство, че младият мъж е бил на прав път. Каква ли ужасна, гибелна съдебна грешка е била допусната тук преди осемнайсет години!
Съдията взе досието с протоколите от съдебните заседания и ги запрелиства, поглаждайки умислено бакенбардите си. Един-единствен аргумент имаше в полза на генерала: никой от останалите заговорници не знаеше за привличането на Мо. Цензорът бе отхвърлил този довод, тъй като принцът е бил известен с изключителната си подозрителност и не се е доверявал дори на сподвижниците си. Цялото обвинение всъщност се градеше върху писмата, открити в дома на генерала. Всичките били собственоръчно написани от принца, на неговата хартия за кореспонденция, с личния му печат в края.
Съдията извади анонимното писмо. Беше копие, направено от съдебен писар с безличен чиновнически почерк. Но безупречният стил със сигурност говореше, че авторът е бил високообразован човек. В полето се четеше, преписана, една забележка на цензора: „Вероятно съобщението е писано от някой засегнат придворен. Незабавно да се проверят съдържанието и почеркът!“ От следващия документ ставаше ясно, че независимо от усилията авторът на писмото не е бил открит. Губернаторът обявил солидна парична награда, ако се представи, но така и никой не се явил.
Съдията се замисли, поглаждайки бавно бакенбардите си. Не е било възможно да се изфабрикуват фалшиви писма на Деветия принц с личния му печат, който той носел постоянно със себе си. А и цензорът се ползваше с репутацията на безукорен чиновник, изключително прозорлив в криминалните дела. Беше разрешил по блестящ начин няколко щекотливи случая, засягащи високопоставени особи. Съдията Ди си спомни, че неговият баща, по онова време държавен секретар, бе споменал за тези скандали и беше споделил възхищението си от проницателността на цензора. И след като един толкова съвестен служител е преценил, че генералът е виновен, значи е бил напълно убеден в достоверността на доказателствата. Съдията стана и се заразхожда из стаята.