Магазинът на Хуан се оказа порутен кирпичен навес с изкърпена завеса отпред. Тезгяхът, една дъска на дървени магарета, не се виждаше от всевъзможни съдини; на един прът над него бяха нанизани грубо изваяни гърнета. Отзад опърпан мъж съсредоточено нижеше грошове на връв. Когато Ди постави червената си визитна картичка на тезгяха, мъжът вдигна глава.
— Само това „Сун“ разбирам — смръщено заяви той. — Какво желаете?
— Казвам се Сун Лян и съм представител от Кантон — обясни съдията. — Далечен братовчед съм на вашата съпруга, та наминах да ви посетя, преди да отпътувам за столицата.
Мрачното лице на Хуан се проясни и той се обърна към жената, която седеше на пейката до стената и шиеше.
— Изглежда, поне един от твоите роднини най-сетне се е сетил, че си жива, жено! — извика той. — Това е братовчедът Сун Лян от Кантон. Заповядайте, господине, сигурно доста път сте били…
Жената скочи пъргаво, а съдията й връчи подаръците и нареди на носача да го изчака в отсрещния магазин. Домакинът въведе съдията в малка стая, едновременно спалня, дневна и кухня, и побърза да забърше омазнената маса, докато съдията седна на едно бамбуково столче и се обърна към жената:
— Получих писмо от столицата от третия ми вуйчо със съобщение за кончината на родителите ви, братовчедке. Оттам научих и вашия адрес. И понеже ми се случи път през Цинхуа, рекох да се отбия при вас с дребни подаръчета по случай празника.
Жената бе разтворила пакета и се взираше в плата с изумени очи. Да имаше четирийсетина години, лицето й беше с правилни черти, но захабено и сбръчкано.
— Вие сте прекалено щедър, братовчеде! — слисан възкликна Хуан. — Всемогъщи небеса, та това е много хубав плат! Как ще ви се отплатя някога за скъпия дар…
— О, много лесно! Като позволите на един самотен пътник да сподели празничната трапеза със своите роднини! Донесъл съм нещичко по този повод.
Съдията вдигна капака на кошницата и извади кутията с лунни курабии. Домакинът не можеше да откъсне очи от кошницата.
— Цели две патици! Жено, хубаво да ги нарежеш. Тичай в дюкяна да донесеш новата кана и три чаши! Скътал съм стомничка с вино за днешния празник, но и през ум не ми е минавало, че и нещо за ядене ще има с нея! За пушени патици да не говорим!
Той наля чай на съдията и учтиво го заразпитва за семейството му в Кантон, за работата му, за пътуването. Съдията разказа някаква приемлива история, като уточни, че потегля още същия следобед.
— Нека сега да хапнем едната патица — каза той, — другата да ви остане за довечера.
— От сега до довечера какви ли не неща могат да ни стоварят небесата и хората, братовчеде — мрачно заяви Хуан. — Всичко ще сложим на масата, нищо няма да оставяме за после! — и се обърна към жена си, която следеше разговора с блажена усмивка на изтерзаното лице: — Обещавам ти, жено, че от устата ми повече няма да излезе лоша дума за твоята рода.
Жената притеснено погледна съдията.
— След онази ужасна история, братовчеде — обясни тя, — никой не е посмял да ни навести.
— Да, чак на Юг се разчу за това дело — отвърна съдията. — Много е лошо, че сестра ви се е самоубила преди драмата, но като си помисли човек, може пък да е станало по-добре за семейството. Така родът не е забъркан…
Хуан и жена му кимнаха с разбиране.
— А какво стана с Айуен? — попита съдията.
— Айуен ли? — повтори Хуан. — Научихме, че преди две години издържал изпитите. Важна клечка е той сега, къде ще се сети за леля си!
— Защо се самоуби сестра ви, братовчедке? Лошо ли се отнасяха с нея в дома на генерала?
— О, не, съвсем не! — бавно отвърна жената. — Много добре даже се отнасяха, особено след като се роди Айуен, такова хубаво здраво момченце. Но сестра ми беше…
— Беше една проклета… — започна Хуан.
— Внимавай какво говориш! — сопна се жена му и побърза да се обърне към съдията: — Тя какво да направи! Може пък и татко да беше виновен…
Жената напълни чашите и въздъхна:
— Отначало, преди да навърши петнайсет години, беше много спокойно и послушно дете. Тогава един ден донесе у дома малко лисиче. Баща ми много се уплаши, понеже беше черно, а и женско. Уби го на часа. Сестра ми припадна и оттогава вече не беше същата.
Мъжът погледна смутено съдията.
— Духът на лисицата е влязъл в нея — уточни той.
— Татко извика един даоистки монах — продължи жената. — Как ли не й бая, но не можа да изпъди духа на лисицата. На шестнайсет години се лепваше за всяко момче, което видеше. А беше и хубавка, та мама се видя в чудо как да я държи под око от сутрин до вечер. Идва веднъж една бабичка, дето продаваше гребени и женски мазила, и разправя на татко, че първата съпруга на генерала търсела наложница за стария господар. Татко много се зарадва и веднага след като първата съпруга видя сестра ми и я одобри, побърза да я продаде. Тя добре се нареди: вярно, яка работа падаше в оная голяма къща, но пък за всеки празник първата съпруга я даряваше с рокля, а след като роди Айуен, никой вече не посягаше да я бие.