— Сама провали всичко тая мръсница! — изруга Хуан и бързо пресуши чашата си.
— Един ден — продължи съпругата му, като отмахна посивял кичур от челото си — срещам на пазара слугинята на първата съпруга на генерала и тя като занарежда: колко била свястна сестра ми, как не забравяла семейството си, колко държала всяка седмица да посещава бащиния си дом. Веднага ми стана ясно, че тук има нещо, защото сестра ми не се беше вясвала у дома поне половин година. Но след това дойде, бременна. Обаче не от генерала. Заведох я при една баба, тя й дава разни билки, но нищо не помогна. Роди момиченце, подхвърли го на улицата и каза на генерала, че била пометнала.
— Ей такава никаквица беше! — гневно извика Хуан.
— Жена лисица, без сърце, без милост!
— Не, не е вярно — възрази съпругата му. — Много й беше мъчно, дето трябваше да изостави детето. Хубаво го пови, за да не се простуди, с индийски плат, сещате се, нали, от ония най-скъпите, шафранените платове, дето будистките монаси с тях… — но като видя слисаното изражение на съдията, побърза да добави: — Прощавайте, братовчеде, историята не е много приятна. Вече толкова време мина, а аз още… — и жената се разрида.
— Хайде, хайде! — потупа я по рамото съпругът й. — Никакви сълзи днес! Ние нямаме деца, братовчеде — обясни той на съдията, — и жената много се разстройва всеки път, щом заразправя тази история. С една дума, старият генерал всичко разбрал. Един от неговите носачи ми каза, че я заплашил със собствените си ръце да обезглави и нея, и любовника й. Тя се обеси, а на генерала не му остана време да отсече главата на мъжа, защото на другия ден пристигнаха императорските хора и отсякоха неговата. Така върви светът, братовчеде! Да пийнем по още една! И ти, жено!
— А кой е бил любовникът й? — попита съдията.
— Това не успяхме да научим, братовчеде — отвърна жената, докато бършеше сълзите си. — От нея знам, че бил много учен мъж и че влизал, когато си иска, в голямата къща.
— Радвам се поне, че от двете сестри тази ми се падна — възкликна Хуан със зачервено лице. — Горката ми женица работи здравата, кърпи дрехи, за да свържем някак двата края, обаче от мъжки работи хабер си няма. Искаше да ме накара да спра да плащам вноската в гилдията, представяте ли си! Не, викам и аз, по-хубаво иди продай твоите зимни дрехи. Един мъж, не принадлежи ли към някого, все едно е бездомно куче. И ей на, излезе, че съм бил прав, братовчеде! Тоя чуден плат, дето го донесохте, ще има да ни облича години наред. И за търговията е добре зад тезгяха да седи прилично натъкмен продавач.
— Явете се утре на служебния вход на резиденцията на магистрата и покажете визитната ми картичка, братовчедке — каза съдията, след като дояде ориза си. — Знам се покрай търговията с домоуправителя, та ще му кажа на вас да дава каквото има за шев в дома.
Той се изправи. Хуан и съпругата му направиха опит да го задържат, но той обясни, че салът няма да чака. Носачът го отведе до чайната с оставената пред нея носилка. Скоро излязоха на главната улица, съдията се разплати с носачите и се отправи към резиденцията. Още от вратата портиерът му съобщи, че магистратът е в преддверието на централната постройка. По всичко личеше, че поетическата сбирка още не бе започнала. Съдията бързо се отправи към крилото си.
Извади от чекмеджето папката с делото на поетесата и без да сяда, прехвърли набързо документите, докато стигна до текста на анонимното писмо, което съобщаваше, че под черешовото дърво в градината на манастира „Бялата чапла“ имало труп. После извади от ръкава си анонимното обвинение в измяна на генерал Мо и ги постави едно до друго. Поглаждайки брадата си, внимателно съпостави текстовете. Това бяха официални копия, правени от писари с безличен чиновнически почерк, и само стилът можеше да подскаже дали ги е писал един и същ човек. Съдията неуверено поклати глава и пъхна двете писма в ръкава си, след което напусна стаята и се запъти към главния двор.
Дребният магистрат седеше до своята масичка за чай, затрупана с листове хартия. В ръката си държеше четка за писане, устните му бяха стиснати здраво, но щом видя съдията, лицето му засия: