— По-добре да не ходите там, ваше превъзходителство — загрижено каза сержантът на съдията Ди. — За всеки случай ще изгорим тялото. Не се знае как точно става заразяването с тази болест.
— Какво има, сержант? — строго запита Као, който се приближи до тях. — Да не би да е умряла?
— Да, господине. Преди половин час моите хора чули някакви диви крясъци и лаене от ония храсти. Помислили, че някое бясно куче напада човек, и дотичаха в караулното, за да вземат вили. Точно когато прекрачвахме портала, момичето изскочи навън със страхотни писъци. Лицето й беше цялото сгърчено, от устата й течеше пяна. Хвърли се към нас, но един от моите хора я събори на земята и й затисна врата с вилата. Тя така дърпаше дръжката, така се мяташе, че двама души едвам я удържаха. После изведнъж отпусна ръце и издъхна — сержантът килна назад шлема и избърса потното си чело. — Какъв изключителен човек е нашият магистрат! Явно е очаквал нещо подобно да се случи, защото получих заповед да поставя няколко човека на пост в дюкяна отсреща, за да държат под око входа към пущинака. Затова и успяхме да се намесим, преди да е нападнала някого.
— Сече му пипето на нашия магистрат — весело подметна друг стражник.
Съдията направи знак на лекаря, който тъкмо слизаше от втората носилка.
— Тази млада жена е починала от бяс — съобщи му той. — Съгласен ли сте тялото й да бъде изгорено?
— Необходимо е, ваше превъзходителство. Настоявам също да се подпалят и храстите, от които е изскочила, да се изгори и вилата. Това е страшна болест!
— Останете тук, за да сме сигурни, че всичко ще бъде извършено, както трябва! — нареди съдията на Као. — Аз се връщам в съдилището.
ГЛАВА XVI
Подготвя се излет в планината; съдията Ди спасява Луо от неприятно положение
Рояк млади прислужнички се суетяха около трите официални носилки, които чакаха в главния двор на резиденцията. Едни застилаха с брокатени покривала възглавничките, други товареха чайници и кутии със сладкиши. Подразнен от неспирния весел брътвеж, съдията Ди се упъти към домоуправителя, който разговаряше с водача на десетината носачи, наклякали до стената. Бяха издокарани в безупречно чисти кафяви куртки и широки червени пояси. Служителят осведоми съдията, че поетическата сбирка в библиотеката е приключила. Гостите се разотишли по стаите, за да се преоблекат, това правел в момента и Луо.
Съдията се отправи към своето крило. Изнесе един стол пред плъзгащите се врати и се отпусна изтощен на него. Подпря брадичка с дясната си ръка, чийто лакът лежеше в лявата длан, отпусната на коленете, и мрачно се загледа в скалата сред езерцето, така умиротворяваща в бледнеещата светлина на късния следобед. Протяжен крясък го накара да вдигне глава. Ято диви гъски спокойно размахваха криле в синьото небе. Есента бе дошла.
Съдията стана и влезе в стаята. Потънал в мисли, се преоблече машинално в тъмновиолетовата роба, която бе носил предната вечер. Докато нагласяше на главата си високата шапка от колосана коприна, чу чаткането на железни ботуши в предния двор. Военният ескорт бе пристигнал, което означаваше, че бе дошло време за тръгване към планината. Брат Лу го настигна, докато прекосяваше главния двор. Гробарят беше в износена синя роба, хваната на кръста с конопена връв, със сламени сандали на краката. Държеше тояжка със закрепена в края й бохча с дрехи. На мраморната тераса пред главното крило вече се бяха изправили Луо, академикът и дворцовият поет, издокарани в пищни брокатени одежди. Когато Лу и Ди ги наближиха, гробарят се обади троснато:
— Не обръщайте внимание на облеклото ми, господа! Ще се преоблека в храма на скалата. Нося си в бохчата най-хубавите дрешки.
— Както и да сте облечен, вие сте неотразим, брат Лу! — весело подвикна академикът. — Качете се с мен, Чан, трябва да разрешим литературните си разногласия.
— Вървете — каза гробарят. — Аз идвам пеша.
— В никакъв случай, брат Лу! — запротестира магистратът Луо. — Пътят е доста стръмен и…
— Много добре го познавам, а и далеч по-стръмни съм изкачвал — отвърна му гробарят. — Обичам движението и планинските гледки. Затова и минах, да ви кажа да не се притеснявате за мен.
И той се отдалечи, метнал тояжката си на рамо.
— Добре, в такъв случай, надявам се, че вие ще пътувате с мен, Ди! — предложи Луо. — Госпожица Юлан ще бъде в третия паланкин заедно с прислужничката на първата ми съпруга, която ще се грижи за нея. Да ви отведа ли до носилката, ваше сиятелство? — обърна се Луо към академика.