Велимир Петров
Поетичен кегелбан
На Криво село всичко му беше криво. Криво беше седнало, някак си, над и в каньона. Ако не беше село, а човек — я крак щеше да му се схване, я да му изтръпне нещо друго. Улиците криви, криви, ако бяха като на човек, няма начин да няма преплитане на червата. Добре, че липсват тротоари, кой знае колко криви ще да са.
Така и не се намери, що годе, научно обяснение, защо и дърветата растяха все накриво. Стълбовете за електриките ги побиваха прави, как ги побиваха, още на другия ден заприличваха на криви гвоздеи.
Къщите — и те, криви, криви, едни от старост, а новите още от проектантската ги калъпеха: „… да не се късат от околната среда и хармонично да се вписват в същата!“. Естествено, към къщите спадаха кривите покриви, кривите улуци, прозорци, комини, ромбоидните врати и трапецовидните тераси.
Другото остави — ами и усмивките на хората бяха криви. Кръстовете им и те, под нам’ колко си градуса, подпрени на още по-криви тояжки и бастуни.
Сметките, също така, излизаха криви, независимо със или без кръчмар са правени. То и кръчмарят беше от най-кривите, в най-различни отношения.
Както и да погледнем на фактите, каквото и да си говорим — все някой им беше крив на хората. Затова си носеха капите накривени.
Най-кривото нещо, по общо мнение, беше площадът. Единият му край беше изхендрен ей там, чак горе, на завоя; другият му край — ей тука, долу до моста. Всички кривотии се вливаха по най-крив начин в площада и по наклонената плоскост се измандахерцваха точно под стряхата на Кметството, преди да се доизмандахерцат до моста и оттам да цопнат в реката, а тя от своя страна да ги отнесе криво-ляво към нещо, не чак толкова кривонделесто.
Стряхата на Кметството беше дълга колкото цялото Кметство, че и стърчеше от двете му страни. Под нея Централната пейка беше също така дълга, но не стърчеше, а си беше по-къса от Кметството. Беше правена със седем чифта крака, да понася всички дядки, които дежуреха по нея и пак да си е права. Четиритях чифта някъде се запиляха и пейката, както всичко друго, се разкривуца и вече: „… добре се вписваше в околната среда“. Въпреки това, пак си понасяше проектното натоварване от максимален брой дядки. Навярно затова спомагаха тояжките и бастуните, застопорени между шепите и брадите от едната страна и майката Земя — от другата. Погледната отстрани, пейката приличаше на стоножка. Един просветен младеж, случайно отбил се в селото (ако може да се нарече „случайно“ денят за получаване на пенсията на дядо му) я беше оприличил на състезателна лодка по академично гребане, по Темза, от отбора на Кеймбридж. И беше добавил, че дядките оставяли впечатление, че не гребат синхронно.
Може и да не гребяха синхронно, но в постоянното им присъствие, по всяко време на деня, през всички сезони и разни социални катаклизми, винаги се долавяше синхрон в заетостта на пейката. В студ, пек, в такова и онакова време, винаги имаше кворум и готовност за даване на безплатна информация, е — малко изкривена, разбира се.
Никоя преминаваща булка, независимо от възрастовата ѝ група и лицеприятност, не можеше да се оплаче, че не е била добре и от всякъде огледана и преценена. Винаги се отчиташе кавалерски, че не всичко им е криво на булките, а ако все пак има нещо криво, ще е някак си приятно заоблено.
Дяд’Поетко (по паспорт — Петко) беше един слънчев лъч в кривите делници на съселяните си. Навремето бил напластил две дози сено на каруцата си и отгоре изглеждал като някакъв космонавт. На един от многото криви бабуни изпаднал в безтегловност и аварийно се приземил.
След него и върху него се приземила и копата сено, като кривата вила (навярно му имала зъб), използвала суматохата и го храснала там, където би трябвало да е скафандърът. Оттогава дяд’Поетко покрай, другите си кривици, придобил и една, сравнително симпатична — започнал да говори в рими. В случаите, макар и редки, когато не предозираше тази си придобивка и не досаждаше, беше желан събеседник и една от атракциите.
Дяд’Поетко се спускаше с повишено внимание от горната Лява кривина, вля се в площада и нямаше начин след броени мигове да не се изтътразули до Постоянното присъствие. То вече го очакваше с повишено нетърпение, тъй като имаше луфт в дневния ред. Очакваше се и дяд’Дорчо, който като някакъв огледален образ на дяд’Поетко, се спускаше, също с повишено внимание от горната Дясна кривина, също се вля в площада и нямаше начин, също след броени мигове, да не се изтътразули до чакащите ги.
Постоянното присъствие отчете, че и двамата финишираха в синхрон.
— Здравейте, женени ергени! — рече дяд’Дорчо.
— На тояжки подпрени! — уточни дяд’Поетко. — Кажете нещо, ама вещо!