Гео Милев
Поезията на младите
Тоест — поезията, за която никой не се интересува, която никой не чете. Която се пише, само — пише: за лично удоволствие на своите автори.
Автори — вманиачени момчета, които се появяват незнайно откъде, с пълни джобове стихотворения, предлагат ги тук и там, додето най-сетне видят напечатано името си — макар и в някое провинциално „младежко списание“ — после идват гордо в столицата, подирват връзки с „писателските среди у нас“, обявяват се за „бохеми“, образуват „кръжоци“ и най-сетне, след дълги превращения, една сутрин, в началото на месеца, блясват надменно върху страниците на „Златорог“ или „Хиперион“… И с пълно право: щом изкуството на поезията не е нищо повече от това — да се събират красиви, редки и странни думи и да се нареждат в звучни съчетания…
Една „мъртва поезия“, както бе наречена тази „поезия“ в една статия в първата книжка на списание „Нов път“. Поезия, която е типична проява на една упадъчна епоха — епоха без смисъл и ценности. Една епигонска поезия.
Поезия без поезия. Защото тук всичко се свежда до сръчно манипулиране със стихотворната форма; нека кажем — с поетическата форма, която е готова дадена и на разположение за всеобщо употребление: стих, думи, фрази, образи, епитети, метафори, па и теми… Сръчно манипулиране с готови вече форми, изработени с тежък труд от няколко по-стари генерации — Яворов и няколко поети след него — в продължение на десет паметни литературни години, които дадоха едно поне на българската поезия: усъвършенствани изразни средства — език и стих. Печалба на упорита борба — усъвършенстваният език и стих на българската поезия.
Но днес пътят е утъпкан — пътят на българската поезия — и ходенето из него е лесно. Твърде лесно. Възможно е дори и надпрепускане с велосипед. Защото — малко се иска: да владееш „поетическата форма“ и да ти дойде наум някой сантиментален мотив: дъжд, сняг, есен, жълти листа, повехнали рози, нощ, луна, самотна свещ в изоставен дом, забравено любовно писмо, печалните извивки на дима от цигарата ми, насълзени очи, странни акорди, окъсани струни… Думи, рими, образи, епитети, метафори, звънки, звучни, стилизирани, фризирани, сладки, нежни, топли и — бездушни. Можете да прочетете двеста такива стихотворения, затваряте книгата и — нито един стих не е останал в паметта ви. Нито една дума. А тия 200 стихотворения са били изплетени от 20 000 думи — една от друга по-гръмки, по-звънки, по-красиви — формална — поезия. Външна. И затова бездушна.
Понятието формална поезия напомня веднага поезията на Николай Лилиев, дето предварително необходимият емоционален елемент е изстуден до скромния градус на прост мотив — мотив, който се съдържа обикновено в една само странна и необикновена дума, към която се прилепят други, сродни по звук думи, за да се получи желаната плетеница от рими, наречена стихотворение. Стройно, звучно, плавно — и разплавено до безконечността на ефира — дето неумолимо зее ужасът на пустотата. Една метрическа постройка от странни думи и редки рими, без онова вътрешно движение, което прави поезията поезия и изкуството изкуство: ритъма.
Тук рискуваме да нагазим между телените мрежи на големия въпрос за форма и съдържание на изкуството. Но разрешението е в ритъма. Ритъмът изключва самостойното съществувание на форма и съдържание като две отделни качества на художественото произведение. Ритъмът съединява форма и съдържание: съдържанието — идеята — получава израз в ритмически форми. Така възниква при действителното художествено произведение един спонтанен организъм, който живее, съществува като нов, самостоятелен факт, самостойна вещ. Именно — чрез спонтанното свързване на форма и съдържание под знака на ритъма. Иначе се получава — неизкуство: два вида неизкуство: съдържание без форма, т.е. проза, и форма без съдържание, т.е., метрическа плетеница от думи и рими: формална поезия — без движение, без ритъм, без хармония; и затова — неизкуство.
Формалната поезия на Николай Лилиев имаше своето оправдание и смисъл навремето — преди 10–15 години, когато българската поезия се бореше за език и стих. Но днес, когато език и стих са вече достатъчно усъвършенствани, такава формална поезия е безсмислен анахронизъм („Лунни петна“) — само безцелно прахосничество на готово богатство, само жалко стихоблюдие: Стратиев, Стубел, Мирчев, Симидов, Далчев, Пантелеев, Йорданов, Караиванов, Н Дончев и пр, и пр. — още много имена на младежи, па и на гимназисти: но имената не са важни.
Не са важни, защото няма разлика помежду им. Всички пишат еднакво хубави стихове. Всички: не само тия стотина или двеста младежи, които пишат, а още и хиляди други, които не пишат. Защото това е така лесно; всичко е готово дадено — стих език, образи, метафори, теми… Примерът на Николай-Лилиевата поезия, гладка и фина технически — също както и поезията на Людмил Стоянов (в по-голямата си част) — е пример, лесен за подражаване. Защото не се иска нищо; не се иска най-главното: творчество. И ето: днес всеки гимназист може да пише отлични стихове: гладки, фини, класически; но четеш и нищо не запомняш. Е ли това поезия? — „Solche Gedichte, meine Geliebte, konnt ich dir viertansend und einige dichten an einem Nachmittag bloss“ — казва Рихард Демел: „Такива стихотворения, мила моя, бих могъл да ти съчиня четири хиляди и повече за един следобед само…“