И такава е поезията на младите днес. И тя е толкова много — и те са толкова много, защото днес най-лесната работа е да се пишат стихове. По-рано литературната работа бе обкръжена от недостъпния ореол на едно голямо страхопочитание. Литературната работа се смяташе призвание. Защото тогава литературната работа бе борба — борба за идеал и съвършенство. Днес такава борба не съществува. И ето: всеки се чувства призван да бъде поет и писател, да твори литература, поезия. Дори и обикновеният гимназист.
Характерен симптом на една упадъчна епигонска литература — на една литературна епоха без цел и идеал — затова и без борба. Не само без борба — но и без труд. Без труд се пишат днес стихове и това е така лесно, когато нямаме какво да кажем. Всичко е готово дадено: теми, стих, език. Не е нужно призвание, нито мисъл — нова, важна мисъл, която трябва да се каже, — достатъчно е само да имаме сръчност, известна техническа сръчност. А това може всеки горе-долу начетен младеж, всеки гимназист. И те пишат — имат смелост да пишат; пишат, печатат, издават, дори редактират списания — „младежки списания“… Младежка литература.
Характерен симптом. Тая младежка литература не би имала смелост да съществува, ако българската литература — изпаднала днес в ръцете на литературни шарлатани — не бе загубила оня престиж и авторитетност, които имаше дори преди десет години. Тогава „младежки списания“ не съществуваха — макар че младежта от онова време беше много по-идейна, отколкото днес. Но там е нещастието: че днес литературната работа е лесна; което значи: профанизирана; което значи: шаблонизирана. Въпрос на „чалъм“.
Хризантеми, Теменуги, Маргаритки, Хиацинти, Светли зари, Лебед, Чайка, Маскарад, Хора, Чернозем, Факел, Фар, Блясъци, Луна, Орион и тъй нататък — все младежки списания. Последното се казва напр. Ново звено, издавано от младежи в София; неизвестни имена. Те чертаят нови задачи — за нова литература, а пишат стари стихове, също такива, каквито пишат сътрудниците на „Златорог“ и „Хиперион“ — Стратиев, Стубел, Далчев, Панталеев и д-р.:
И тъй нататък. Все хубави стихове. По-хубави от тия на Карановски, Бабев, Ракитин, Минко Неволин и пр., не по-лоши от стиховете в премираната сбирка „Лунни петна“. Но дали всички тия младежи, които дръзко и без угризение на съвестта пишат и печатат стихове, ще станат поети?
Мост — 16 страници стихове от Атанас Далчев, Д. Панталеев и Г. Караиванов.
Грубости — 16 страници стихове от Крум Йорданов.
Дали? — Всичко: гладко, униформено, на едно и също ниво, без собствена индивидуалност, свети, но сгрява: дали?
Поне да имаше малко желание за нещо свое, нещо ново, желание да се подири — поне да се подири — нов път… Все: видяно и чуто; познати теми, готови думи. А спасението на българската поезия из лабиринта на епигонщината е в новия път. Ехо: уви! Ето и нова сбирка стихове от нов човек:
13 некролози в жълто от Ясен Валковски. Разкошно издание: на жълта хартия, двуцветен печат, хубава корица — цена 10 лева. Лош стих, не само без ритъм, но дори и без метрика. Стари, банални мотиви: скръб, тъга, печал, горест, отчаяние, безверие. Декадентско, фатално. 13! Некролози. Жълто. Тук и там някои смели образи. Дали се крие зад тях поет?
Но следват безчислени: „плахи следи“, „безумен възторг“, „болна усмивка“, „загадъчно примамват и зоват“ — и целият словесен арсенал на така наречените млади — от Стратиев и Стубел в „Златорог“ до Далчев и Панталеев в „Хиперион“. Един от тях ни дава подарък тъкмо за Новата година:
Стихотворения от Димитър Симидов. Скромно заглавие и скромни стихове. И скромна цел: ако е възможно, да се получи литературната премия за 1923 година. И с пълно право. Защото всичко в тая сбирка не е по-лошо от повечето работи в сбирката „Лунни петна“, премирана миналата година: