Лойд стоеше зад нея, докато тя набираше, и когато най-накрая го погледна, очите й бяха отчаяни.
— Не мога да се свържа — каза Мичико. — Трябва да отида там.
— Ще дойда с теб — веднага реагира Лойд.
Те бързо излязоха от сградата и се потопиха в топлия априлски въздух. Яркочервеното слънце вече целуваше хоризонта, планините се мержелееха в далечината.
Колата на Мичико — тойота — също беше паркирана тук, но двамата се качиха на наетия от Лойд фиат, като той шофираше. Излязоха от комплекса на ЦЕРН, минавайки покрай високите цилиндрични резервоари с течен хелий, и излязоха на Рут дьо Мерен, която ги отведе до Мерен, градчето, разположено източно от ЦЕРН. Въпреки че видяха някои коли по двете страни на пътя, нещата не изглеждаха по-зле, отколкото след някоя от редките снежни бури, като се изключи, разбира се, че нямаше сняг.
Те бързо прекосиха града. Близо до него се намираше Международното летище в Женева. Към небето се издигаха стълбове от черен дим; голям самолет на швейцарските въздушни линии беше паднал на една от пистите.
— Боже мой! — възкликна Мичико. Притисна с длан устата си. — Боже мой!
Продължиха да карат из същинска Женева, разположена в най-западния край на Лак Леман10. Женева беше обширен метрополис с 200 000 жители, известен със суперлуксозните си ресторанти и извънредно скъпите си магазини.
Виждаха се признаци на пожари и много коли — повечето от тях мерцедеси и други скъпи марки — бяха обърнати по пътищата или блъснали се в сгради. Витрините на няколко магазина бяха разбити, но не личеше да е имало грабежи. Дори туристите бяха твърде зашеметени от случилото се, за да се възползват от ситуацията.
От другата страна на пътя забелязаха линейка, на която качваха възрастен човек; чуха и сирените на пожарни коли и други превозни средства. По едно време мярнаха и хеликоптер, забил се в стъклената стена на малка кула с офиси.
Караха по моста „Понт дьо Лил“, прекосяващ река Рона, а над главите им летяха в кръг чайки; напускаха Десния бряг с неговите аристократични хотели и наближаваха старинния Ляв бряг. Кръговият път около Vieille Ville — Стария град — беше задръстен от катастрофа между четири коли, така че се наложи да заобиколят по тесните, криволичещи, еднопосочни улици. Тръгнаха по Рю дьо ла Сите и завиха по Гран Рю. Но тя също беше задръстена от автобус от градския транспорт, който се бе завъртял и сега препречваше и двете платна. Опитаха да минат по алтернативен път, но той също беше задръстен от сблъскали се коли. Мичико се тревожеше все повече и повече с всяка изминала минута.
— Колко е далече училището? — попита Лойд.
— На по-малко от километър — отговори Мичико.
— Тогава да отидем пеша.
Той се върна с колата на Гран Рю и паркира встрани от пътя. Не беше позволено място за паркиране, но Лойд не мислеше, че някой ще се тревожи за това в такъв момент. Излязоха от фиата и се затичаха по стръмните, калдъръмени улички. Мичико спря след няколко крачки, за да свали обувките си с високи токчета, така че да може да тича по-бързо. Продължиха да се движат забързано из улиците, но се наложи да спрат отново, за да може тя отново да обуе обувките, когато стигнаха до тротоар, посипан с парченца стъкло.
Затичаха се по Рю Жан-Калвин, след музея Барбие Мюлер свърнаха по Рю дю Пю Сен Пиер и се натъкнаха на седемстотингодишната Мезон Тавел, най-старата частна къща в Женева. Намалиха само за малко, докато минаваха покрай суровия Тампл дьо Ладитуар, където някога бяха държали речи Джон Калвин и Джон Нокс.
Задъхани, с разтуптени сърца, те продължаваха напред. От дясната им страна бяха катедралата Сен Пиер и аукционната къща Кристис. Мичико и Лойд прекосиха бързешком ширналия се Плас дю Бур дьо Фу с неговия ореол от открити кафенета и сладкарници около централния фонтан. Много туристи и жители на Женева все още лежаха върху паважа; други седяха на земята и се грижеха за раните си сами или им помагаха други минувачи.
Най-накрая достигнаха района на училището на Рю дьо Шодроние. Училището „Дюкомин“ беше старо и предназначено за децата на чужденци, работещи в Женева и около нея. Централните сгради бяха на над двеста години, но през последните няколко десетилетия бяха добавени няколко допълнителни постройки. Въпреки че часовете свършваха в четири следобед, бяха осигурени извънучилищни дейности до шест следобед, така че работещите родители да могат да оставят децата си цял ден там и макар че сега наближаваше седем вечерта, все още много деца бяха тук.