— Нали не сте се захванали с бокс?
— Не.
— Защото в моето видение…
— Знам, знам. Казахте, че съм бил убит в боксов мач.
— Баща ми непрекъснато гледаше бокс по телевизията — обясни Хелмут. — Странен спорт за един продавач на обувки, но му харесваше. Гледах заедно с него, дори още като дете.
— Вижте — каза Тео, — вие знаете по-добре от всеки друг, че наистина съм в опасност. Затова и дойдох при вас. — Той преглътна. — Имам нужда от помощта ви, Хелмут. Имам нужда от полицейска защита. От този момент, докато се проведе експериментът след… — погледна към часовника на стената, залепено с тиксо флатси, на чийто екран проблясваха петнайсетсантиметрови цифри — след петдесет и девет часа.
Дрешер посочи с ръка към натрупаните на бюрото му флатсита.
— Чака ме много работа.
— Моля ви. Знаете какво може да се случи. Повечето хора са си взели отпуска тази сряда и ще си бъдат на сигурно място вкъщи по време на преместването във времето. Чак ми е неприятно да го казвам, но бихте могли да използвате този ден, за да наваксате с работата.
— Аз няма да почивам в сряда. — Детективът кимна към останалите хора в стаята. — Никой от нас няма да почива — в случай, че нещо се обърка. — Замълча за миг. — Имате ли представа кой би могъл да ви застреля?
Тео поклати глава, след което погледна към записващото флатси и отговори:
— Не. Никаква. Двайсет и една години се опитвах да го открия — опитвах се да разбера кого ли ще ядосам до такава степен, че да ме иска мъртъв, или пък кой ще спечели, ако ме премахне от пътя си. Но няма никой.
— Никой?
— Нали знаете, понякога човек полудява; обхваща го параноята. И започва без никаква причина да подозира някого. Известно време си мислех, че бившият ми партньор, Лойд Симко, ще го направи. Но вчера разговарях с него; той е във Върмонт и не възнамерява да идва в Европа в близко бъдеще.
— Полетът продължава само… Колко? Три часа, ако вземе свръхзвуков самолет — каза Дрешер.
— Знам, знам — но съм сигурен, че не е той. Обаче там някъде има един човек, някой… как го наричате вие? Каква беше точната фраза? Някое неизвестно лице или група от лица, които може би наистина ще се опитат да отнемат живота ми. Затова ви моля — умолявам ви — не допускайте това лице или тези лица да ми навредят.
— Къде трябва да бъдете днес?
— В ЦЕРН. Или в кабинета ми, в контролния център на Големия адронен колайдер, или долу в тунела.
— Тунела?
— Да. Сигурно сте чували за него: на стотици метри под ЦЕРН има прокопан кръгъл тунел, с обиколка двайсет и седем километра. Като гигантски пръстен, нали се сещате? Там се намира Големият адронен колайдер.
Хелмут захапа устната си и я подъвка известно време.
— Изчакайте да поговоря с капитана — реши накрая. После стана, прекоси стаята и почука на една врата. Тя се плъзна встрани и Тео забеляза вътре строга тъмнокоса жена. Дрешер влезе и вратата се затвори зад гърба му.
Сякаш го нямаше цяла вечност. Гъркът нервно се огледа. На бюрото на детектива имаше холограма на млада жена, която може би беше съпругата или приятелката му, както и друга на възрастни мъж и жена. Тео разпозна жената: фрау Дрешер. Ако снимката беше правена наскоро — а сигурно бе така; допреди две години холокамерите въобще не бяха по джоба на едно честно ченге, — то тогава времето се бе отнесло милостиво към нея. Тя си оставаше много привлекателна жена, която не се притесняваше от посивелите си коси.
Най-после вратата в далечния край на помещението се отвори и детектив Дрешер се появи. Той прекоси пълната с полицаи стая и се върна при бюрото си.
— Съжалявам — въздъхна и седна на стола си. — Ако някой ви беше заплашил или нещо…
— Нека поговоря с капитана ви.
Хелмут изсумтя.
— Тя няма да ви види; през повечето време не вижда дори мен. — Той смекчи гласа си. — Съжалявам, г-н Прокопидис. Просто внимавайте и това е.
— Мислех си, че вие… че точно вие… ще ме разберете.
— Аз съм просто едно ченге — отвърна Дрешер. — Получавам заповеди. — В гласа му се промъкна лукава нотка. — Освен това може би направихте грешка, като дойдохте тук. Ами ако се окаже, че аз съм човекът, който ви е застрелял? Нали Агата Кристи е написала един подобен роман, в който детективът е убиецът? Нямаше ли да е иронично, че идвате точно при мен?