Тео повдигна вежди. Сърцето му биеше лудо, той не знаеше какво да каже. Господи, той наистина беше застрелян с Глок — оръжие, което бе предпочитано от полицаите по цял свят…
— Не се тревожете — ухили се Дрешер. — Шегувам се. Реших, че мога да ви поизплаша и аз малко, заради страха, който брах тогава. — Но въпреки това се протегна и с две махвания на показалеца си изтри последните няколко изречения от флатсито. — Успех, г-н Прокопидис. Както вече ви казах, просто бъдете внимателен. За милиарди хора бъдещето се оказа различно от онова, което им беше показано във виденията им. Не би трябвало аз да ви го казвам, все пак сте учен, нали, но всъщност няма особена причина да се смята, че точно вашето видение ще се сбъдне.
Тео използва мобилния си телефон, за да повика колата и когато тя пристигна, той седна вътре.
Несъмнено Дрешер беше прав. Тео се почувства объркан заради пристъпа на паника; може би причина за това беше кошмарът от предишната нощ, комбиниран с притеснението за скорошния експеримент. Той се опита да се успокои, гледайки през прозореца към провинциалния пейзаж, докато колата му го отвеждаше обратно в контролния център на Големия адронен колайдер. Автобусът все още стоеше на паркинга. Видът му му навяваше носталгия. Автобусите на „Глобус Гейтуей“ пътуваха из цяла Западна Европа, разбира се. Самият той никога не ги бе използвал, но като тийнейджър с двама негови приятели винаги си отваряха очите за тях през юли и август. Вътре често пътуваха северноамерикански момичета, търсещи поредното вълнуващо лято; през онези години Тео беше прекарвал не една романтична вечер с някоя американска гимназистка.
Но приятните спомени преминаха в тъга; той се замисли за дома, за Атина. След смъртта на Дим се бе прибирал само два пъти. Защо ли не намираше повече време за родителите си? Тео остави колата си да потърси свободно място за паркиране. Той слезе от нея и тръгна към контролния център на Големия адронен колайдер.
— О, Тео — каза Джейк Хоровиц, който идваше от другия край на коридора. — Опитвах се да се свържа с теб. Обадих се на колата ти, но тя каза, че си арестуван или нещо такова.
— Забавна кола — усмихна се Тео. — Всъщност бях на гости — посетих един човек, когото смятах за стар приятел.
— Имаме проблем с Големия адронен колайдер и Джигс не знае как да го оправи.
— Така ли?
— Да, нещо с един от криостатните клъстери — номер четирийсет и четири в трети октант.
Тео се намръщи. Бяха минали години от последния път, когато Големият адронен колайдер бе работил с пълна мощ. Джигс, само на трийсет и четири години, беше началник-отделът за поддръжка; всъщност той никога не бе виждал колайдера да работи на нива от 14 тераелектронволта.
Гъркът кимна; криостатните механизми бяха печално известни с фината си изработка.
— Ще ги погледна. — В добрите стари дни, когато ЦЕРН имаше персонал от три хиляди души, Тео никога нямаше да слезе сам в тунела на Големия адронен колайдер, но при този оскъден екип това беше най-добрият начин да разпредели ограничената си работна ръка, а и там може би беше най-безопасното място: естествено някой откачен тип можеше да влезе в комплекса на ЦЕРН, търсейки Тео, за да го застреля, но такъв нарушител несъмнено щеше да бъде спрян много преди да стигне до тунела. Пък и никой освен Джейк и Джигс — на които вярваше безусловно — нямаше да знае, че той е долу.
Тео се качи на асансьора и слезе на сто метра под земята. Въздухът в тунела бе влажен и топъл и миришеше на машинно масло и озон. Осветлението беше приглушено — синкавобялата светлина на флуоресцентните лампи бе подсилвана на равномерни интервали от жълтите аварийни лампи, монтирани на стените. Пулсирането на уредите, жуженето на помпите за въздух и потракването на токовете на Тео по бетонния под отекваха силно в тунела. При напречен разрез се виждаше, че с изключение на плоския под тунелът е кръгъл, а диаметърът му варира между 3,8 и 5,5 метра.
Както винаги, Тео Прокопидис първо обърна глава на едната страна и огледа тунела, след което се обърна на другата. Не беше съвсем изправен. Откриваше се гледка доста надалеч, но в един момент стените се изкривяваха.
На тавана бе окачена Н-образната монорелсова линия, а на нея висеше самото влакче; Джигс го беше паркирал тук. Влакчето се състоеше от една кабина, достатъчно голяма, за да побере един човек, три малки вагонетки, предназначени за превоз на товари, и накрая втора кабина, която гледаше в противоположната посока. Вагонетките не бяха нищо повече от висящи кошници, направени от метал и боядисани в електриковосиньо. Кабините имаха отворени, боядисани в оранжево конструкции с полегати предни стъкла, над които бяха поставени фарове, и широки гумени амортисьори, монтирани отдолу. Предните стъкла се спускаха под остър ъгъл.