— Мислите, че съм луд? — попита Руш. — Мислите, че съм изперкал? — Той поклати глава. — Не съм. — Бръкна в джоба си и извади портфейл. Измъкна от него непохватно, с едната си ръка, жълто-синя ламинирана визитна картичка, която показа на Тео.
Той я погледна. Това беше преподавателска карта от университета „Хумболт“.
— Редовен преподавател — обясни Руш. — Катедрата по химия. Докторат в Сорбоната. — Точно така — през 2009 година мъжът беше казал, че преподава химия. — Ако тогава знаех какво е вашето участие в цялата история, изобщо нямаше да разговарям с вас. Но вие дойдохте да ме видите, преди ЦЕРН да обяви публично, че е замесен в случая.
— И сега искате да ме убиете? — попита Тео. Сърцето му биеше толкова силно, че той си мислеше, че ще се пръсне; цялото му тяло се обливаше в пот. — Това няма да върне съпругата ви.
— Напротив, ще я върне — възрази Руш.
Той наистина беше луд. По дяволите, защо му трябваше точно днес да слиза сам в тунела?
— Не вашата смърт, разбира се — продължи Руш. — А това, което правя. Да, то ще върне Хелена. Заради принципа на забраната на Паули.
Тео не знаеше какво да каже; мъжът просто бълнуваше.
— Какво?
— Волфганг Паули — натърти Руш доволно. — Обичам да казвам на студентите ми, че съм кръстен на него, но всъщност не е така — кръстен съм на един чичо на баща ми. — Кратка пауза. — Първоначално принципът на Паули се прилагал само към електроните: не е възможно в една квантова система да съществуват едновременно два електрона с еднакво енергийно състояние. По-късно е бил разширен да обхваща всички елементарни частици.
Тео знаеше всичко това. Опита се да скрие нарастващата си паника.
— И какво?
— Аз вярвам, че принципът на забраната се прилага и към концепцията за сега. Всички доказателства са налице: може да съществува само едно сега — през цялата история на човечеството сме били на едно мнение кой момент е настоящ. Никога не е имало момент, който част от човечеството да е смятала за настоящ, друга да го е мислела за минал, а трета да го е приемала за бъдещ.
Гъркът леко сви рамене, без да разбира каква е целта на всичко това.
— Не разбирате ли? — извика Руш. — Не виждате ли? Когато прехвърлихте съзнанието на човечеството двайсет и една години напред в бъдещето — когато преместихте 2009-а в 2030-а — онова „сега“, което е трябвало да се изживее от хората през 2030-а, се е прехвърлило някъде другаде. Принципът на забраната! Всеки миг съществува като „сега“ само за онези, които са замръзнали в него — „сега“ от 2009-а не може да се наложи върху „сега“ от 2030-а; двете „сега“ не могат да съществуват едновременно. Когато прехвърлихте 2009-а напред във времето, 2030-а трябваше да й освободи мястото. Когато разбрах, че отново се каните да повторите експеримента в същия момент, когато са се появили първоначалните видения, всичко ми стана ясно. — Той замълча. — Свръхновата Сандулеак ще продължи да генерира неутрино десетилетия или векове напред — със сигурност утрешният опит няма да е последен. Смятате ли, че апетитът на човечеството да надниква в бъдещето ще бъде заситен само с един опит? Разбира се, че не. Ние сме ненаситни в желанията си. Още от древни времена не е съществувала по-съблазнителна мечта от това да надникнем в бъдещето. Всеки път, когато е възможно да прехвърлим усещането за „сега“, ние ще го правим — разбира се, ако утрешният ви експеримент успее.
Тео погледна към бомбата. Ако разчиташе правилно цифрите на дисплея, до момента на детонация оставаха петдесет и пет часа. Той се опитваше да мисли трезво; не беше предполагал колко смущаващо може да действа пистолет, насочен в сърцето му.
— Значи… значи… какво искате да кажете? Че ако 2030-а не направи място за съзнанията от 2009-а, то тогава първото прехвърляне изобщо няма да се осъществи?
— Точно така!
— Но това е лудост. Първото прехвърляне вече се е състояло. Всички сме го преживели преди двайсет и една години.
— Не сме го преживели всички — отвърна рязко Руш.
— Е, да, но…
— Да, случило се е. Но аз възнамерявам да го отменя. Смятам да пренапиша последните две десетилетия.
Тео не искаше да спори с човека, но все пак заяви:
— Това е невъзможно.
— Напротив, възможно е. Знам, че е. Не виждате ли? Вече успях.
— Какво?
— Какво беше общото във всички видения? — попита Руш.