— Не знам…
— Почивният ден! Голяма част от хората изглежда почиваха, не бяха на работа. И защо? Защото на всички им е било казано да си останат вкъщи в безопасност, тъй като ЦЕРН ще се опита да повтори преместването във времето. Но нещо се е случило — нещо, което е довело до отмяна на експеримента, ала за хората вече е било твърде късно да се връщат на работа. Затова човечеството е получило неочакван почивен ден.
— Много по-вероятно е първия път да сме видели просто онази версия на реалността, в която Погледът в бъдещето изобщо не се е случвал.
— Глупости — отсече Руш. — Наистина, разбрахме, че някои хора са били на работа — продавачи, улични търговци, полицията и така нататък. Но повечето хора са почивали, нали? Чули сте спекулациите — че в сряда ще има някакъв голям празник, 23 октомври, който през 2030 година ще се празнува по цял свят. Световният ден за разоръжаване, може би, или пък денят на първия контакт с извънземните. Всъщност всички са си били вкъщи и са се подготвяли за прехвърляне във времето, което така и не е състояло. Но те все пак са получили някакво предупреждение, че събитието няма да се случи — сигурно по някое време през деня се е разчуло, че Големият адронен колайдер е бил повреден. Е, моята бомба е готова да избухне два часа, преди частиците неутрино от Сандулеак да достигнат Земята.
— Но ако в новините е имало нещо подобно, нямаше ли поне някой да го види във видението си? Все някой е щял да го съобщи.
— Кой ще си стои вкъщи и ще гледа новини два часа след обявяването на неочаквания почивен ден? — попита Руш. — Не, сигурен съм, че описаният от мен сценарий е правилен. Ще успея да обезвредя ЦЕРН; всички съзнания през 2030 година ще си останат на мястото и тази промяна ще се разпространи назад във времето, до преди двайсет и една години, и ще пренапише историята. Скъпата ми Хелена и всички останали хора, които умряха заради вашата надменност, отново ще са живи.
— Не можете да ме убиете — поклати глава Тео. — Не можете и да ме държите тук два дни. Хората ще забележат, че ме няма и ще дойдат да ме търсят. Тогава ще намерят бомбата ви и ще я обезвредят.
— Много правилна забележка — съгласи се Руш. Без да изпуска Тео от прицел, той се приближи заднешком към бомбата. Хвана я за дръжката и я извади от вътрешността на въздушната помпа. Сигурно беше забелязал изражението върху лицето на гърка, защото подхвърли: — Не се тревожете, не е толкова чувствителна. — Постави бомбата на пода в тунела и направи нещо с брояча. После обърна куфарчето с дългата му страна към Тео, за да види таймера. Той продължаваше да отброява на обратно, но този път показваше 59 минути и 56 секунди.
— Бомбата ще се взриви след един час — каза Руш. — По-рано, отколкото планирах и така може би ще лишим хората от почивката им вдругиден, но ефектът ще е същият. Стига повредата на тунела да е толкова голяма, че да не може да бъде отстранена до два дни, Der Zwischenfall няма да бъде повторен. — Той замълча за миг. — Така, време е да тръгваме. Нямам намерение да се возя заедно с вас на ховъркарта или… Вие сте дошли с монорелсовия влак, нали? Е, няма да го ползваме. Но ако успеем да се отдалечим на достатъчно голямо разстояние оттук за един час, никой от нас няма да пострада. — Махна с пистолета. — Така че да тръгваме.
Двамата закрачиха по коридора в посока, обратна на часовниковата стрелка — към монорелсовото влакче, — но преди да изминат и десетина метра, Тео дочу слаб вой зад гърба си. Обърна се назад, Руш направи същото. Откъм завоя на тунела се приближаваше друг ховъркарт.
— По дяволите — изруга Руш, — кой пък е това?
Посивяващата червена коса на Джейк Хоровиц лесно можеше да се различи, дори и от това разстояние, но другият…
Господи! Той приличаше на…
Наистина беше той. Детектив Хелмут Дрешер от женевската полиция.
— Не знам — отвърна Тео, преструвайки се, че се взира в далечината.
Ховъркартът се приближаваше бързо. Руш се огледа наляво и надясно. По стените беше монтирано толкова много оборудване, че ако човек разполага с малко време, лесно би могъл да намери място, където да се скрие. Волфганг започна да отстъпва назад. Но вече беше твърде късно. Джейк явно сочеше към тях. Руш скъси разстоянието между себе си и учения и мушна дулото на пистолета в ребрата му. Тео никога през живота си не бе усещал сърцето си да бие толкова учестено.
Докато ховъркартът кацаше на пода на тунела, на около пет метра от Руш и Тео, Дрешер извади собствения си пистолет.