Мичико не бе единственият родител, втурнал се насам. Градинките бяха пресечени от дългите сенки на дипломати, богати бизнесмени и останалите, чиито деца посещаваха „Дюкомин“; десетки от тях прегръщаха децата си и плачеха с облекчение.
Всичките сгради изглеждаха непокътнати. Мичико и Лойд дишаха тежко и пъхтяха, докато тичаха по идеално поддържаните тревни площи. По стара традиция пред училището се развяваха знамената на държавите на всички ученици; Тамико беше единствената японка в момента, но, разбира се, изгряващото слънце11 се развяваше от пролетния ветрец.
Те влязоха във фоайето, което имаше красиви мраморен под и ламперия от тъмно дърво по стените. Канцеларията се намираше вдясно и Мичико го поведе нататък. Вратата се отвори с плъзгане и разкри дълго дървено гише, което разделяше секретарките от посетителите. Мичико застана пред него и след като разтреперано си пое дъх, започна:
— Здравейте, аз съм…
— О, мадам Комура — обади се някаква жена откъм канцеларията. — Опитах се да ви се обадя, но не можах да се свържа. — Тя замълча неловко. — Моля, влезте.
Мичико и Лойд минаха зад гишето и влязоха в канцеларията. На бюрото имаше компютър, към който беше включен електронен бележник.
— Къде е Тамико? — попита Мичико.
— Моля, седнете — покани ги жената. Погледна към Лойд. — Аз съм мадам Северин, директорката.
— Лойд Симко — представи се той. — Годеникът на Мичико.
— Къде е Тамико? — повтори въпроса си Мичико.
— Мадам Комура, толкова съжалявам. Аз… — Тя млъкна, преглътна и продължи да говори: — Тамико беше отвън. Една кола поднесе през паркинга и… много съжалявам.
— Как е тя? — пребледня Мичико.
— Тамико е мъртва, мадам Комура. Всички ние… Не знам какво точно се случи; всички припаднахме или нещо такова. Когато дойдохме на себе си, я намерихме.
От очите на Мичико бликнаха сълзи. Лойд почувства ужасно притискане в гърдите си. Мичико намери кресло, строполи се в него и обхвана лицето си с ръце. Симко коленичи до нея и я прегърна.
— Много съжалявам — пак каза Северин.
Лойд кимна.
— Вие не сте виновна.
Мичико порида още малко, после погледна нагоре — очите й бяха зачервени.
— Искам да я видя.
— Тя е все още на паркинга. Съжалявам — обадихме се на полицията, но досега не са дошли.
— Покажете ми я — помоли Мичико със сподавен глас.
Северин кимна и я поведе извън сградата, към задната й част. Някои от другите деца стояха и гледаха тялото, ужасени и привлечени от случилото се — нещо отвъд границите на техните разбирания. Персоналът беше твърде зает да се занимава с останалите деца, които бяха наранени, за да е способен да прибере всичките ученици в училището.
Тамико лежеше там — просто лежеше. Нямаше кръв и тялото й изглеждаше незасегнато. Колата, която вероятно я беше блъснала, се бе отдалечила на няколко метра и беше паркирала в ъгъла. Бронята й бе вдлъбната.
Мичико се приближи на пет метра и тогава рухна напълно, избухна в плач. Лойд я придърпа и я прегърна. Северин се повъртя наоколо още малко, но скоро я повикаха да се справя с друг родител и друга криза.
Най-накрая, защото Мичико го искаше, той я отведе до тялото. Приведе се напред, погледът му се замъгли, сърцето му се разтуптя, и Лойд нежно отметна косата на Тамико от лицето й.
Не знаеше какво да каже. Какви думи биха могли да донесат утеха в такъв момент? Останаха там може би около половин час. Лойд държеше Мичико в прегръдките си, тялото й трепереше и тя плачеше през цялото време.
3.
Тео Прокопидис залиташе по облицования с мозайка коридор към малкия си кабинет, чиито стени бяха покрити с плакати от анимационни филми: Астерикс на едната стена, Рен и Стимпи на другата, Бъгс Бъни, Фред Флинтстоун и Гага от Уага върху бюрото.
Чувстваше се замаян и разстроен. Въпреки че не бе имал видение, изглежда всички останали бяха имали. Припадъкът сам по себе си беше достатъчен, за да го разстрои. Като се прибавят и нараняванията на приятелите и колегите му и новините за смъртните случаи в Женева и околните градчета, нормално бе да се чувства напълно смазан.
Той си даваше сметка, че хората го смятат за самонадеян и надменен — но Тео не беше такъв. Не и наистина, вътре в себе си. Просто знаеше, че е добър в нещата, които прави, и знаеше, че докато останалите говорят за мечтите си, той работи здраво ден след ден, за да осъществи своите. Но това… това го остави объркан и дезориентиран.