Отново погледна към таймера — цифрите проблясваха в мрака. Трийсет и седем минути.
Бум!
Куршумът прелетя покрай учения, карайки го да се свие инстинктивно, улучи някакви метални приспособления и пръсна искри из тунела.
Тео се надяваше, че Джейк и Мут са слезли в тунела с асансьора от станцията. Ако кабината беше на повърхността, нямаше да може да я изчака и щеше да се наложи да хукне нагоре по безбройните стъпала в опит да се изплъзне на Руш.
Той отново зави, този път за да избегне скобата, поддържаща лъчевата тръба. Отново погледна назад. По дяволите, ховъркартът на Руш сигурно беше напълно зареден; немецът почти го бе настигнал.
Машината на Тео продължаваше да лети покрай извитата стена на тунела и — о, Боже, ето! Спирката на станцията. Обаче…
Обаче Руш вече беше твърде близо. Ако спреше машината сега, другият ховъркарт щеше да го отнесе. По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Прелитайки покрай станцията, усети как сърцето му пада в петите. Той се обърна, наблюдавайки я как се отдалечава. Волфганг явно бе решил, че не му се иска да преследва Тео из целия тунел, и стреля отново. Този път улучи ховъркарта, чието метално шаси завибрира.
Гъркът увеличи скоростта си. Спомни си за старите голф колички, които се използваха навремето за изминаването на къси разстояния в тунела. Колко му липсваха; поне нямаше опасност да се преобърнат при висока скорост.
Преследването продължаваше все по-надалеч в тунела. Изведнъж…
Зад гърба му се разнесе силен трясък. Тео се обърна. Машината на Руш се бе разбила в стената. Това беше краят. Ученият извика ликуващо.
Прецени, че са изминали около седемнайсет километра — скоро щеше да се появи спирката на монорелсовото влакче при комплекса. Може би щеше да успее да стигне дотам и да се изкачи с асансьора право в контролния център на Големия адронен колайдер. Надяваше се, че като стигне до спирката, ще види влакчето, което би означавало, че Джейк и Мут са в безопасност, и…
По дяволите! Ховъркартът му издъхваше, акумулаторите бяха изтощени. Може би по някое време е прозвучал предупредителният сигнал, но не го беше чул заради шума, издаван от претоварените двигатели. Машината се стовари на земята, плъзна се напред и спря. Тео грабна бомбата и хукна напред. Като тийнейджър бе участвал веднъж във възпроизвеждането на пробега между Маратон и Атина, осъществен през 490 г. пр.Хр., за да бъде обявена победата на елините над персите — но тогава беше с трийсет години по-млад. Опита се да тича по-бързо, обаче сърцето му се разтупа диво.
Бум!
Нов изстрел. Волфганг сигурно бе успял да подкара отново машината си. Гъркът продължи да бяга, краката му блъскаха като бутала или поне на него така му се струваше. Пред погледа му се разкри главната спирка на комплекса; покрай стената бяха паркирани десетина ховъркарта. Само още дванайсет метра…
Той погледна назад. Руш се приближаваше бързо. Господи, и тук нямаше да може да спре — Волфганг щеше да го отнесе като хартиена мишена.
Тео насили тялото си да издържи последните няколко метра и…
Преследването продължи.
Той се строполи в друг ховъркарт и отново пое по тунела в посока по часовниковата стрелка. Погледна назад. Руш заряза стария си ховъркарт — изглежда се притесняваше за акумулаторите му — и се прехвърли в нов, след което отново се впусна след него.
Хвърли поглед към таймера на бомбата. Оставаха само двайсет минути, но поне този път имаше добра преднина. И това му позволи да се замисли. Възможно ли беше Волфганг да е прав? Възможно ли бе да има начин да се поправи вредата, да се предотвратят всички смъртни случаи отпреди двайсет и една години? Ако виденията ги нямаше, жената на Руш можеше все още да е жива; дъщерята на Мичико можеше все още да е жива; братът на Тео Димитриос можеше все още да е жив.
Но освен това и никой, заченат след виденията — никой, роден през последните двайсет години, — нямаше да бъде същият. Проникването на спермата в яйцеклетката зависеше от хиляди фактори; ако светът се развиеше по различен начин, ако жените забременееха в различен ден или дори в различна секунда, децата им щяха да бъдат различни. През последните две десетилетия се бяха родили — колко? — някъде около четири милиарда души. Дори и да можеше да пренапише историята, имаше ли право на това? Нима тези милиарди нямаха право на свой живот, вместо да бъдат просто заличени, не убити, а напълно изтрити от линията на времето?