Ховъркартът на Тео продължаваше да се движи през тунела. Той погледна назад; Руш тъкмо се появяваше в далечината.
Не. Тео нямаше да промени миналото, дори и да можеше. Освен това той не вярваше напълно на Руш. Да, бъдещето можеше да се промени. Но миналото? Не, то трябваше да остане непроменено. По този въпрос двамата с Лойд Симко бяха на едно мнение. Волфганг просто говореше налудничави неща.
Нов изстрел! Куршумът го пропусна, забивайки се в стената пред него. И със сигурност нямаше да е последният, ако Руш осъзнаеше накъде се е запътил Тео…
Изминаха още един километър. Таймерът на бомбата вече показваше единайсет минути. Ученият погледна към маркировката на стените, опитвайки се да я разчете на слабата светлина от фаровете си. Вече трябваше да се появи и…
Ето го! Точно където го беше оставил!
Монорелсовото влакче, което висеше от тавана. Ако успееше да стигне до него…
Разнесе се нов изстрел. Този път куршумът улучи ховъркарта и Тео едва не изгуби управление. Влакчето се намираше на стотина метра пред него. Той отново се вкопчи в лоста за управление; ругаеше машината, опитваше се да я накара да се движи все по-бързо…
Монорелсовото влакче се състоеше от пет части — по една кабина в двата края и три вагонетки по средата. Тео трябваше да стигне до по-далечната кабина; влакът щеше да тръгне нататък по тунела.
Още малко…
Той не забави постепенно ховъркарта, а направо скочи върху спирачката. Машината се преметна тежко и гъркът полетя заедно с нея. Тя се удари в пода, плъзна се напред и навсякъде се разхвърчаха искри. Прокопидис се измъкна, грабна бомбата и…
Разнесе се нов изстрел.
Господи!
Лицето на Тео се опръска от собствената му кръв…
Изпита болка, каквато никога не беше изпитвал през живота си…
Куршумът беше пронизал рамото му.
Господи…
Той изпусна бомбата, вдигна я отново с лявата си ръка и се запрепъва напред към кабината.
Болка… Невероятна болка…
Натисна бутона за тръгване на влакчето.
Фаровете, монтирани над предното стъкло, се включиха и осветиха тунела. След полумрака от последния половин час светлината му се стори болезнено ярка.
Монорелсовото влакче се задвижи, издавайки виещ звук. Тео натисна скоростния лост; влакчето непрекъснато увеличаваше скоростта си.
Той си помисли, че всеки миг може да припадне от болка. Погледна назад. Руш тъкмо заобикаляше изоставения ховъркарт на Тео. Влакчето се придвижваше чрез магнитна левитация; способно беше да развива много високи скорости. Разбира се, никой не бе тествал максималните му способности в тунела…
Досега.
Дисплеят на бомбата показваше осем минути.
Разнесе се нов изстрел, но куршумът пропусна мишената. Тео погледна назад тъкмо навреме, за да види как машината на Руш се изгубва зад завоя.
Той облегна главата си назад; вятърът духаше в лицето му.
— Давай — прошепна. — Давай…
Край него прелитаха стените на тунела. Генераторите на магнитна левитация бръмчаха силно.
Най-накрая ги видя: Джейк и Мут, физикът помагаше на полицая, който вече седеше на земята, за щастие жив. Тео им махна с ръка, когато влакчето прелетя край тях.
Изминаха още няколко километра и тогава…
Шейсет секунди.
Никога нямаше да стигне навреме до станция за отдалечен достъп, нито да излезе на повърхността. Може би просто трябваше да изхвърли бомбата; да, тя щеше да повреди Големия адронен колайдер, без значение къде щеше да избухне, но…
Не.
Не, вече бе стигнал твърде далеч — и нямаше право на грешка. Провалът му не беше предопределен.
Само ако…
Той отново погледна към таймера, след това към маркировките на стената.
Да!
Да! Може би щеше да успее!
Тео подкара влакчето още по-бързо.
И в този миг…
Тунелът се изправи.
Той натисна аварийната спирачка.
Нов дъжд от искри.
Удар на метал в метал.
Главата му се люшна напред…
Агонизираща болка в рамото…
Тео изскочи от смачканата кабина и се затича надалеч от влакчето.
Четиридесет и пет секунди…