Той измина още няколко метра през тунела, олюлявайки се…
Към входа на огромната, празна, висока шест етажа камера, в която някога се беше помещавал CMS детекторът.
Насили се да продължи напред, влезе в камерата и остави бомбата в следата на обширното празно пространство.
Трийсет секунди.
Обърна се и побягна с всички сили, ужасен от кървавата следа, която оставяше по земята…
Обратно към влакчето…
Петнайсет секунди.
Качи се обратно в кабината, натисна ускорителя…
Десет секунди.
Полетя по линията…
Пет секунди.
Зави по тунела…
Четири секунди.
Почти беше изпаднал в безсъзнание от болката…
Три секунди.
Ускори още повече влака.
Две секунди.
Покри главата си с ръце; рамото му болезнено възрази срещу вдигането на дясната му ръка…
Една секунда.
За миг се зачуди какво ли крие бъдещето…
Нула!
БУМ!
Експлозията отекна в тунела.
Зад гърба му проблесна силна светлина и влакчето хвърли гигантска сянка върху стената на тунела…
След което…
Прекрасна, целебна тъмнина. Тео се отпусна върху малкото табло, а влакчето продължи да лети напред.
Два дни по-късно.
Теодосиос Прокопидис се намираше в контролната зала на Големия адронен колайдер. Вътре беше пълно с хора, но това не бяха учени и инженери — почти всичко тук бе автоматизирано. Присъстваха десетки репортери, които бяха налягали по пода. Джейк Хоровиц беше тук, разбира се, както и специалните гости на Тео — детектив Хелмут Дрешер, който държеше ръката си в превръзка през рамо, и младата му съпруга.
Тео започна обратното отброяване и също легна на пода в очакване на онова, което щеше да се случи.
31.
Лойд Симко мислеше често за седемгодишната си дъщеря Джоун, която живееше в Япония. Разбира се, те разговаряха през ден по видеофона и Лойд се опитваше да се убеди, че усещането е почти същото като да я прегърне, да я подруса на коленете си, да я държи за ръка, докато се разхождат из парка, и да бърше сълзите й, когато тя падне и си нарани коляното.
Той я обичаше неимоверно и неописуемо много се гордееше с нея. Вярно, че освен западното й име, в нея нямаше нищо от него; чертите й бяха напълно азиатски. Тя приличаше много на горката Тамико, полусестрата, която никога нямаше да види. Но външността нямаше никакво значение; половината от същността й идваше от него. Повече от Нобеловата награда, повече от всички статии, на които бе автор или съавтор, повече от всичко останало, тя беше неговото безсмъртие.
И въпреки че бе продукт на един брак, който не продължи дълго, Джоун се справяше чудесно в живота. О, Лойд не се и съмняваше, че понякога тя си мечтае мама и татко пак да бъдат заедно. Но тя беше на сватбата на Лойд с Дорийн и плени сърцата на всички като шаферка на жената, която скоро щеше да й стане мащеха.
Мащеха. Полусестра. Бивша съпруга. Бивш съпруг. Нова съпруга. Пермутации; богат набор от човешки взаимоотношения, от начини да се създаде едно семейство. Вече почти никой не се женеше с големи церемонии, но Лойд бе настоял. Законите в повечето щати и провинции на Северна Америка гласяха, че ако двама възрастни живеят заедно определено време, то те са женени, и ако спрат да живеят заедно, значи са разведени. Чисто и просто, без много шум и суматоха — и без болката, която бяха преживели родителите на Лойд, без изпълненията и страданията, които двамата със сестра му Доли бяха наблюдавали с широко отворени очи, зашеметени от всичко случващо се, докато светът им се срутваше около тях.
Но Лойд беше поискал церемония; отказал се бе от толкова много заради страха си да създаде поредното разбито семейство — неотдавна беше установил, че в последното издание на речника „Мериам-Уебстър“ този термин бе определен като архаичен. Беше решил повече да не се плаши от миналото. Затова двамата с Дорийн сключиха брак според традицията — всички казваха, че партито е било страхотно, че никога няма да забравят тази нощ, изпълнена с танци и песни, смях и любов.
Когато двамата се събраха, Дорийн вече бе навлязла в менопаузата. Естествено сега съществуваха разнообразни процедури и техники и ако искаше дете, тя пак можеше да има. Лойд беше повече от благоразположен; той вече бе станал баща, но със сигурност нямаше да я лиши от правото й да бъде майка. Обаче Дорийн беше отказала. Тя бе доволна от живота си, преди да срещне Лойд, а сега, когато бяха заедно, се чувстваше дори още по-добре — но не копнееше за деца, не търсеше безсмъртие.