След като Лойд се пенсионира, те прекарваха много време в къщата им във Върмонт. Разбира се, в своите видения и двамата бяха тук в този ден. И двамата се забавляваха, докато обзавеждаха спалнята по същия начин, както когато я бяха видели за пръв път, поставяйки на мястото им старата нощна масичка и стенното огледало с чвореста борова рамка.
Сега Лойд и Дорийн лежаха един до друг в леглото си; тя дори беше облякла тъмносиня униформена риза. През прозореца се виждаха дърветата, облечени в разкошни есенни цветове. Двамата сплетоха пръсти. Радиото беше пуснато и отброяваше последните минути преди пристигането на частиците неутрино от Сандулеак.
Лойд се усмихна на Дорийн. Бяха женени от пет години. Симко смяташе, че след като е дете на разведени родители и самият той беше разведен, не би трябвало да проявява наивност и да вярва, че ще бъде с Дорийн завинаги, но въпреки това откри, че в главата му непрекъснато се въртят подобни мисли. Двамата с Мичико бяха добра двойка, но той и Дорийн бяха перфектният екип. Тя също вече беше женена веднъж, но бракът й бе приключил преди повече от двайсет години. Беше стигнала до извода, че повече няма да се омъжи и бе продължила да живее сама.
И тогава двамата с Лойд се срещнаха: той — физик с Нобелова награда, тя — художничка; два напълно различни свята, много по-различни от японския произход на Мичико и северноамериканския на Лойд. Въпреки това връзката им се разви и между тях разцъфтя любов, и сега той делеше живота си на две части — преди и след Дорийн.
Гласът по радиото продължаваше да отброява.
— Десет секунди. Девет. Осем.
Погледна към нея и се усмихна; тя му върна усмивката.
— Шест. Пет. Четири.
Лойд се замисли какво ли би могъл да види в бъдещето, но в едно беше абсолютно сигурен.
— Две! Едно!
Каквото и да му готвеше бъдещето, двамата с Дорийн щяха да бъдат заедно, завинаги.
Нула!
Лойд зърна за кратко неподвижна картина на него и Дорийн, много по-стари, по-стари, отколкото въобще би могъл да си представи, и после…
Със сигурност не бяха мъртви. Ако съзнанието му бе престанало да работи, той не би видял нищо.
Тялото му може и да беше умряло, но — един бърз поглед, проблясък от изображение…
Ново тяло, от сребро и злато, гладко и блестящо…
Андроидно тяло? Роботска обвивка за човешкото му съзнание?
Или виртуално тяло и нищо повече — или по-малко — от изображение на онова, което е бил?
Гледната точка на Лойд се промени.
Сега той гледаше към Земята от стотици километри. Над нея се носеха бели облаци, слънчевата светлина се отразяваше от безбрежните океани…
Само дето…
Само дето за краткия момент, в който зърна това, той реши, че не става въпрос за океани, а по-скоро за континента Северна Америка, който блещукаше, защото цялата му повърхност беше покрита с мрежа от метал и съоръжения, всъщност цялата планета буквално се бе превърнала в Световната мрежа.
След това гледната му точка му отново се промени, но той пак наблюдаваше Земята или нещо, което би трябвало да е Земята. Да, да, определено беше тя, ето я Луната, която изгряваше от единия й край. Но Тихият океан беше много по-малък, покриваше само една трета от площта, която той виждаше, а западният бряг на Северна Америка се бе променил радикално.
Времето течеше; континентите бяха разполагали с хилядолетия, за да се преместят на новите си местоположения.
Съзнанието му продължи да се придвижва напред…
Видя Луната да се отдалечава все повече от Земята в спираловидно движение и след това…
На него му се стори мигновено, но най-вероятно бяха изминали хиляди години…
Луната изчезна в нищото.
Нова промяна…
Самата Земя се смаляваше, свиваше се, достигна размера на речно камъче и след това…
Отново Слънцето, но…
Невероятно…
Слънцето беше във вътрешността на метална сфера, която улавяше всеки фотон енергия, паднал върху нея. Луната и Земята не се бяха разпаднали — те бяха разглобени. За суровини.
Лойд продължи пътуването си напред. Той видя…
Да, беше неизбежно; да, беше чел за това преди безброй години, но никога не си бе представял, че ще го види с очите си.