Галактиката Млечния път, вихрушката от звезди, която човечеството наричаше свой дом, се сблъска с Мъглявината Андромеда, по-голямата й съседка, двете вихрушки се кръстосаха и избухна междузвезден газ.
А той продължи да пътува напред, в бъдещето.
Преживяването не приличаше по нищо на първия път — но всъщност в живота има ли две еднакви неща?
При първите видения преходът от настоящето в бъдещето сякаш стана изведнъж. Но ако е продължил една стохилядна от секундата, кой би забелязал? И ако тази една стохилядна от секундата се разпредели на 0,00005 от секундата за всяка година скок напред, кой би усетил това? Но 0,00005 от секундата, умножено по един милиард години, прави някъде около час — час, прекаран в реене, плъзгане през пейзажите на времето, никога ясно видими, никога напълно материализирани, в никой момент не ангажиращи вниманието изцяло, и все пак осезаеми, показани в своето развитие, описващи как вселената расте и се променя, демонстриращи еволюцията на човека стъпка по стъпка от дете към…
… Към онова, в което му е съдено да се превърне.
Разбира се, Лойд в действителност не пътуваше. Той си лежеше спокойно в Нова Англия и също както първия път нямаше абсолютно никакъв контрол върху онова, което виждаше или което приемното му тяло правеше. Несъмнено измененията в гледната точка се дължаха на промените в онова, в което щеше да се превърне той след хилядолетия. Сигурно съществуваше някаква устойчивост на паметта, аналог на устойчивостта на зрението, която правеше възможно гледането на филми. Наистина той се докосваше до всички тези времена за миг; съзнанието му проверяваше дали този отрязък от куба е зает и когато откриеше, че е така, нещо, подобно на принципа на забраната — Тео му беше пратил имейл, в който му бе разказал за Руш и неговите очевидни бълнувания — му пречеше да се засели там и го оттласкваше напред и все по-напред в бъдещето.
Лойд се изненада, че все още притежаваше индивидуалност. Логично беше да предположи, че човечеството би оцеляло през всичките тези милиони години само под формата на колективно съзнание. Но той не чу други гласове в главата си; доколкото можеше да разбере, все още бе уникално, самостоятелно същество, макар и крехкото физическо тяло, в което някога се беше помещавало съзнанието му, отдавна да бе прекратило съществуването си.
Той беше видял Дайсъновата сфера, почти обгърнала Слънцето, което означаваше, че един ден човечеството щеше да управлява фантастични технологии, но въпреки това не бе открил доказателство за друг разум освен човешкия.
В този миг получи прозрение. Това означаваше, че не съществуват други разумни същества — нито на някоя от планетите около двестате милиарда звезди, образуващи Млечния път, нито около шестстотинте милиарда звезди, образуващи настоящата обединена галактика, сформирана при сблъсъка на малкия Млечен път с по-голямата Андромеда. Нито на която и да е планета около която и да е звезда в неизброимите други галактики, от които беше съставена вселената.
Разбира се, първо всички съзнания трябваше да се споразумеят какво представлява „сега“. Щом човешкото съзнание се скиташе насам-натам и се променяше, не означаваше ли това, че сигурно не съществува друго съзнание или група, която да настоява за правото да определя кой отделен момент съответства на настоящето?
В такъв случай човечеството бе зашеметяващо, непреодолимо, безпощадно само в необятния мрачен космос, единствената искрица разум, зародила се някога във вселената. Животът се беше развивал щастливо на Земята в продължение на четири милиарда години, преди да се появят първите наченки на разум, и въпреки това през 2030 година все още никой не бе успял да го възпроизведе в машина. Да съзнаваш, да си наясно, че онова е било тогава, това е сега и че утре е друг ден, е просто невероятно щастлива случайност, късмет, необикновено явление, което повече не е било повторено в историята на вселената.
Може би това обясняваше невероятното обезкуражаване, което Лойд усещаше от време на време. Дори през 2030 година човечеството още не беше стигнало по-далеч от Луната; шейсет и една години след малката крачка на Армстронг никой не бе стъпвал на Марс и като че ли не се правеха никакви подобни планове. Разбира се, когато Слънцето застанеше между двете планети, Марс се отдалечаваше на 377 милиона километра от Земята. Тогава човешките съзнания на Марс щяха да се намират на двайсет и една светлинни минути от човешките съзнания на Земята. Дори хората, застанали един до друг, бяха разделени по някакъв начин във времето — те се виждаха не такива каквито са, а каквито са били една трилионна част от секундата по-рано. Наистина можеше да се допусне известна липса на синхрон, но трябваше да има твърдо определена горна граница. Може би шестнайсет светлинни минути беше приемлива стойност — толкова разделят двама души, които се намират на противоположните страни на Дайсъновата сфера, построена по радиуса на земната орбита, — но двайсет и една светлинни минути вече бяха твърде много. А може би дори шестнайсет надвишаваха допустимата за разумните същества стойност. Несъмнено точно човечеството бе построило Дайсъновата сфера, която Лойд беше видял — опитвайки се да издигне стена между себе си и празната, самотна необятност на външния свят, — обаче бе напълно възможно вътрешната й повърхност да не е населена. Може би хората обитаваха само част от нея. Все пак Дайсъновата сфера имаше повърхност, милиони пъти по-голяма от тази на планетата Земя; използването дори само на една десета от територията й щеше да осигури на човечеството повече площ, отколкото някой някога си е представял. Сферата може и да улавяше всеки фотон, излъчен от централната звезда, но човечеството едва ли беше обходило цялата й повърхност.