Лойд — или онова, в което се бе превърнал — се озова още по-напред в бъдещето. Изображенията продължаваха да се променят.
Той се замисли върху онова, което му беше казала Мичико: Франк Типлър и неговата теория, че всеки човек, който някога е съществувал или ще съществува, може да бъде възкресен в Точка омега, за да живее отново. Физика на безсмъртието.
Но теорията на Типлър се основаваше на предположението, че вселената е затворена; че има достатъчно маса, за да може собственото й гравитационно привличане в края на краищата да я накара да колапсира в сингуларност. Еоните обаче отминаваха и постепенно стана ясно, че това няма да се случи. Да, Млечният път и най-близкият му съсед се бяха сблъскали, но дори галактиките изглеждаха дребни в сравнение с мащабите на непрекъснато разширяващата се вселена. Разширяването може и да ставаше бавно, незабележимо, клонящо към нула, но то никога не спираше. Никога нямаше да се стигне до Точка омега. И никога нямаше да има нова вселена. Настоящата беше единствената итерация на времето и пространството.
Разбира се, до този момент даже и звездата, затворена в Дайсъновата сфера, несъмнено бе предала Богу дух; ако астрономите от двайсет и първи век бяха прави, земното слънце трябваше да се уголеми до червен гигант и да погълне обвивката си. Човечеството обаче беше разполагало с милиарди години, за да се подготви и сигурно се бе преместило някъде другаде — вкупом, ако физиката на съзнанието го изискваше.
Или поне Лойд се надяваше да е така. Продължаваше да се чувства откъснат от всичко, което му се разкриваше като отделни кадри. Може при загиването на Слънцето да беше унищожено и човечеството.
Но той — в каквото и да се бе превърнал — по някакъв начин беше все още жив, все още мислеше, все още чувстваше.
Не можеше да няма още някой, с когото да споделя всичко това.
Освен ако…
Освен ако това не беше начинът на вселената да се справи с неочакваното разкъсване, причинено от частиците неутрино от Сандулеак, заваляли върху пресъздадените първи мигове след сътворението.
Да заличи всякакъв външен живот. Да остави само квалифицирания наблюдател — една всезнаеща форма, гледаща надолу към…
… към всичко, съдейки за действителността по наблюденията си, съсредоточавайки се върху едно неизменно сега, придвижвайки се неумолимо напред със скорост една секунда в секунда.
Бог…
В една празна, безжизнена, немислеща вселена.
Най-после настъпи краят на плъзгането през времето. Той стигна до крайната си цел, до отварянето; съзнанието на тази далечна година — ако думата година все още значеше нещо, тъй като планетата, чиято орбита я определяше, отдавна бе изчезнала — се беше отправило към още по-отдалечени области, оставяйки му пространство, което да заеме.
Естествено, че вселената беше отворена. Естествено, че траеше вечно. Единственият начин едно съзнание от миналото да продължи да се придвижва напред е, ако съществува някоя още по-отдалечена точка, в която да може да се прехвърли съзнанието от настоящия момент; ако вселената беше затворена, преместването във времето никога нямаше да се осъществи. Веригата трябваше да е безкрайна.