— Но ти си имал видение…
Той кимна.
— Само че то беше от много далеч в бъдещето.
— Включи телевизора — произнесе Дорийн към тавана; гласът й беше напрегнат. — ABC.
Една от картините на стената се превърна в телевизионен екран. Дорийн се надигна, за да вижда по-добре.
— … Голямо разочарование — казваше водещата, бяла жена около четирийсетте. — Досега никой не е съобщил, че е имал видение. Повторението на експеримента в ЦЕРН изглежда се е осъществило, но никой тук, в новинарския център на ABC, нито някой от хората, които ни се обадиха, е имал видение. Като че ли всички просто са припаднали за… според първоначалните изчисления е минал около час. С нас от ЦЕРН се свърза Джейкъб Хоровиц; доктор Хоровиц беше участник в екипа, който осъществи преместването през времето преди двайсет години. Докторе, какво означава това?
Джейк сви рамене.
— Ако предположим, че преместването през времето наистина се е осъществило — разбира се, все още не сме сигурни в това, — то сигурно е достигнало толкова далеч във времето, че всички хора, които са… съжалявам, но няма по-деликатен начин да го кажа, нали? Всички хора, които са живи днес, вероятно тогава ще са мъртви. Ако преместването е било, да кажем, след сто и петдесет години, предполагам, че няма защо да се изненадваме, но…
— Спри звука — обади се Дорийн от леглото. — Но ти си имал видение — обърна се тя към съпруга си. — Дали са били изминали сто и петдесет години?
Лойд поклати глава.
— Повече — каза той меко. — Много повече.
— Колко много?
— Милиони — отвърна той. — Милиарди.
Дорийн се изсмя.
— О, стига, скъпи! Сигурно си сънувал — най-вероятно си бил жив в бъдещето, но си сънувал.
Лойд се замисли. Възможно ли беше тя да е права? Възможно ли бе да е просто сън? Но на него му изглеждаше толкова ярко и живо — толкова реалистично…
Освен това той беше на шейсет и шест години, за Бога. Независимо колко напред бяха отишли, щом той имаше видение, сигурно и много по-млади хора щяха да имат. Но Джейк Хоровиц беше с двайсет и пет години по-млад от него, а в новинарската секция на ABC сигурно имаше много служители около трийсетте.
И никой от тях не бе имал видение.
— Не знам — отговори най-накрая той. — На мен не ми приличаше на сън.
32.
Бъдещето може да се променя; бяха го разбрали още първия път, когато реалността се отклони от виденията. Със сигурност и това бъдеще можеше да се промени.
Някога сравнително скоро щеше да бъде разработена процедурата за получаване на безсмъртие — или нещо ужасно близо до него — и Лойд Симко щеше да премине през нея. Можеше да е нещо съвсем просто, като запушването на теломерите, но каквото и да беше, щеше да има резултат, поне в продължение на стотици години. По-късно биологичното му тяло щеше да бъде заменено с по-издръжливо андроидно, и той щеше да живее достатъчно дълго, за да види целувката на Млечния път и Мъглявината Андромеда.
Значи единственото, което се очакваше от него, бе да убеди Дорийн също да премине през процедурата за безсмъртие — независимо от цената й, независимо от подбора, той трябваше да направи всичко възможно жена му също да бъде включена.
Сигурно имаше и други хора, които също щяха да станат безсмъртни. Едва ли той беше единственият, който бе получил такова видение; все пак нали накрая се оказа, че не е сам.
Но може би също като него те предпочитаха да си мълчат, опитваха се да осъзнаят какво са видели. Може би някой ден цялото човечество щеше да живее вечно, но от сегашното поколение — от онези, които бяха живи през 2030 година — изглежда само шепа хора никога нямаше да познаят смъртта.
Лойд щеше да ги намери. Може би щеше да пусне съобщение в интернет. Нищо очебийно, просто молба онези, които са имали видение този път, да се обадят. Не, не — нещо по-изтънчено. Може би ще помоли онези, които се интересуват от Дайсънови сфери, да се свържат с него. Дори хората, които не са били наясно какво са видели, сигурно са направили проучване, след като са дошли в съзнание, и терминът се е появил при търсенето им в интернет.
Да, той щеше да ги намери — щеше да открие другите безсмъртни.
Или те щяха да го намерят.
През ума му беше минала мисълта, че може би на снежната равнина в бъдещето бе видял Мичико.
Но после получи писмо, в което го канеха в Торонто. Имейлът съдържаше само едно изречение: „Аз съм нефритеният мъж, когото видя в края на видението си.“