Нефрит. Разбира се, че беше това. Не зелен мрамор — нефрит. Той не бе разказвал на никого за тази част от видението си. Как да каже на Дорийн, че е видял Мичико, а не нея?
Но не беше Мичико.
Лойд взе самолет от Монпелие до международното летище „Пиърсън“. Полетът наистина бе международен, но канадският паспорт на Симко му осигури безпрепятствено преминаване през митницата. Пред входа го очакваше кола; шофьорът й държеше флатси, на чийто екран проблясваше думата „СИМКО“. Лимузината полетя — в буквалния смисъл — по улица 407 към улица „Йонге“, след което зави на юг към един небостъргач, извисяващ се над мултиплекс с книжарница и супермаркет.
— Ако можехте да спасите само малка шепа хора от смъртта, кого щяхте да изберете? — попита господин Чанг, който седеше върху тапицирания с оранжева кожа диван във всекидневната си. — Как ще разберете, че сте избрали най-великите мислители, най-големите умове? Сигурно съществуват много начини; аз например избрах носителите на Нобелови награди. Разбира се, всеки може да се заяде за избора, който се прави всяка година, но повечето избрани са си го заслужили. И така, започнахме да се свързваме с нобеловите лауреати. Действаме тайничко, разбира се; можете ли да си представите какъв вой ще нададат всички, когато се разчуе, че безсмъртието съществува, но е било скривано от масите? Те няма да разберат, че процесът е безумно скъп и ще си остане такъв десетилетия напред. Или пък може би накрая ще открием по-евтин начин, но в самото начало можем да си позволим да подложим на тази терапия само няколкостотин души.
— Сред които и вие?
Чанг сви рамене.
— Доктор Симко, преди живеех в Хонконг, но по определени причини го напуснах. Аз съм капиталист — а капиталистите смятат, че просперитет се постига с пот на челото. Процесът за придобиване на безсмъртие няма да съществува без милиардите, които моите компании инвестират в разработката му. Да, аз избрах себе си; това е мое право.
— Щом сте избрали нобеловите лауреати, какво ще кажете за партньора ми Теодосиос Прокопидис?
— А, да. Според мен е разумно процедурата да се прилага първо върху по-възрастните хора. Но, да, той ще бъде следващият, въпреки младостта му; при групово спечелване на наградата ще подлагаме на процедурата всички членове на екипа по едно и също време. — Кратка пауза. — Веднъж вече съм се срещал с Тео — преди двайсет и една години. Първото ми видение беше свързано с него и когато той започна да търси информация за убиеца си, дойде да ме посети тук.
— Помня; бяхме заедно в Ню Йорк и той излетя за насам. Разказа ми за срещата си с вас.
— А предаде ли ви думите ми? Казах му, че душите търсят безсмъртие, а религията възнаграждава праведните. Казах му, че подозирам, че го чакат велики дела и че ще бъде възнаграден подобаващо. Още в онези години подозирах каква е истината; все пак не би трябвало да имам видение — би трябвало вече да съм мъртъв или поне да не ходя с пружиниращи крачки. Разбира се, нямаше как да съм сигурен, че екипът ми ще разработи технологията за безсмъртието, но аз отдавна се интересувах от това и точно съществуването на подобно нещо можеше да обясни доброто здраве, на което се радвах във видението си въпреки напредналата ми възраст. Исках приятелят ви да знае, без да му издавам всички тайни, че ако успее да оцелее до този момент, ще му бъде предложена най-великата от всички награди — вечен живот. — Той замълча за миг. — Виждате ли се често?
— Вече не.
— И все пак съм доволен — по-доволен, отколкото можете да си представите, — че смъртта му беше предотвратена.
— Ако наистина сте се притеснявали от това и сте разполагали с безсмъртието, защо не го подложихте на процедурата още преди деня, в който видението му показа, че може да умре?
— Нашата процедура спира биологичното стареене, но определено не може да направи човек неуязвим — въпреки че както сам знаете от своето видение, телата заместители ще сложат край и на тази грижа. Ако бяхме инвестирали милиони в Тео и накрая той се бе оказал мъртъв, това щеше да е живо разхищение на ограничени ресурси.
Лойд се замисли над думите му.
— Споменахте, че Тео е по-млад от мен; така е. Аз съм стар човек.
Чанг се засмя.
— Вие сте дете! Аз съм поне с трийсет години по-стар от вас.
— Искам да кажа — продължи ученият, — че ако ми го бяхте предложили, когато бях по-млад, по-здрав…