— Доктор Симко, вие сте на шейсет и шест — но сте прекарали голяма част от живота си под грижите на все по-усъвършенстваната модерна медицина. Виждал съм здравния ви картон…
— Какво?
— Моля ви — аз раздавам безсмъртие; наистина ли смятате, че неколцина частни охранители ще представляват някаква бариера за човек в моето положение? Та както казвах, виждал съм здравния ви картон: сърцето ви е в отлична форма, кръвното ви налягане е добре, нивата на холестерола ви са под контрол. Сериозно говоря, доктор Симко, сега вие сте в много по-добро здраве от който и да е двайсет и пет годишен младеж, роден преди сто години.
— Аз съм женен. А съпругата ми?
— Съжалявам, доктор Симко. Предложението ми се отнася само за вас.
— Но Дорийн…
— Дорийн ще изживее остатъка от полагаемия й се живот — още двайсет и няколко години, предполагам. Няма да бъде лишена от нищо; вие ще прекарате всяка една година с нея. В един момент тя ще си отиде. Аз съм християнин, доктор Симко — вярвам, че отвъд ни очаква един по-добър живот… е, поне повечето от нас. През живота си съм действал доста безмилостно и очаквам да бъда съден строго… и по тази причина не бързам да получа възмездие. Но вашата съпруга… знам достатъчно за нея и вярвам, че мястото й в рая е гарантирано.
— Не съм убеден, че искам да продължа да живея без нея.
— Несъмнено тя ще иска от вас да продължите, дори и самата тя да не може. Освен това, простете прямотата ми, но Дорийн не е първата ви съпруга, нито вие сте първият й съпруг. Не искам да омаловажавам любовта, която изпитвате към нея, но вие сте, в доста буквален смисъл, просто етап в живота на другия.
— А ако откажа да участвам?
— Аз съм експерт във фармацевтиката, доктор Симко. Ако решите да откажете или се престорите, че приемате, но ни дадете повод да се усъмним в искреността ви, тогава ще ви бъде инжектиран мнемонез; той ще изчисти краткосрочната ви памет. Ще забравите всичко, свързано с тази среща. Ако наистина желаете да отхвърлите безсмъртието, моля, изберете този вариант — той е безболезнен и няма странични ефекти. И така, доктор Симко, бих искал да чуя вашия отговор. Какво избирате?
Дорийн взе Лойд от летището в Монпелие.
— Слава Богу, най-после се прибра! — каза тя, след като Симко си получи багажа. — Какво се случи? Защо изпусна по-ранния полет?
Лойд прегърна жена си; Господи, колко я обичаше — и колко мразеше да бъде далеч от нея. Но после поклати глава.
— Каква глупост! Напълно забравих, че обратният полет беше в четири часа. — Той леко сви рамене и дори успя да се усмихне. — Явно остарявам.
33.
Тео беше в кабинета си. Някога, разбира се, това бе кабинетът на Гастон Беранже, но неговият петгодишен мандат отдавна беше приключил, а и ЦЕРН вече не бе толкова голям, че да има нужда от генерален директор. Затова Тео, като директор на Тахионно-тардионния колайдер, си го беше присвоил. Старият Гастон все още работеше; той беше почетен професор по физика в Парижкия университет в Орсе. Двамата с Мари-Клер бяха все още щастливо женени и имаха страхотен син, примерен студент, както и дъщеря.
Тео седеше до прозореца и гледаше навън. Вече бе изминал месец от големия припадък — Погледът в бъдещето, при който всички изгубиха съзнание за един час. Но този път Клаату би се гордял с тях: в целия свят нямаше нито един смъртен случай.
Гъркът беше все още жив; бе избегнал убийството си. Щеше да живее — кой знае колко дълго. Със сигурност още десетилетия. С нови сили.
И, като за начало, той осъзна, че не знае какво да прави с всичкото това време.
Беше есен; твърде късно бе да излезе и да помирише розите в буквалния смисъл. Но в преносния?
Тео Прокопидис се изправи, изчака вътрешната врата да се плъзне встрани, след това изчака и външната, отиде до асансьора, слезе на приземния етаж, премина по коридора, прекоси фоайето и излезе от сградата.
Небето беше облачно; въпреки това той си сложи очилата.
Като тийнейджър бе пробягал разстоянието от Маратон до Атина. Когато маратонът свърши, Тео си помисли, че сърцето му никога няма да се успокои, че въздухът никога няма да му стига. Ясно си спомняше този момент — прекосяването на финала, завършването на историческия пробег.
Разбира се, че имаше и други неща, които си спомняше ясно. Първата му целувка; първият му опит в секса; отделни образи — като пощенски картички в съзнанието му — от онова пътуване до Хонконг; дипломирането в университета; денят, в който срещна Лойд; счупването на ръката му при една игра лакрос. И първият им експеримент с Големия адронен колайдер, скокът в бъдещето…