Но…
Но тези ясни картини, тези ярки спомени, всички те бяха отпреди две, че и повече десетилетия.
Какво се бе случило напоследък? Някакви върховни преживявания, някаква силна скръб, някакви шеметни висини?
Тео продължаваше да върви; въздухът беше хладен, ободряващ. Той придаваше на всичко форма, определение, яснота, която от отдавна му бе липсвала…
Откакто беше започнал да разследва собствената си смърт.
Двайсет и една години, обсебени от едно-единствено нещо.
Дали Ахав е имал ясни спомени? О, да — несъмнено загубата на крака му. Но след това — след като е започнал преследването? Или всичко е било замазано, месец след месец, година след година, всичко и всеки — слети в едно?
Но не… не. Тео не беше Ахав; той не бе толкова настървен. Беше намерил време за много неща в периода между 2009-а и сега, през 2030 година.
Обаче въпреки това…
Въпреки това никога не си бе позволявал да прави планове за бъдещето. Той продължи да работи, разбира се, и беше повишен няколко пъти, но…
Веднъж бе прочел книга за един човек, който на деветнайсетгодишна възраст разбрал, че е генетично предразположен към болестта на Хънтингтън — наследствено заболяване, което щеше да го лиши от всичките му способности, докато достигне средна възраст. Този човек беше посветил остатъка от живота си на задачата да остави нещо след себе си. Но Тео не бе постъпил така. О, той беше напреднал доста в своите разработки по физика и, разбира се, бе спечелил Нобелова награда. Но дори този момент — получаването на наградата — му беше доста замъглен.
Двайсет и една години, обезсмислени. Макар и да знаеше, че бъдещето може да бъде променено, въпреки че си обещаваше, че търсенето на потенциалния му убиец няма да обсеби живота му, двете десетилетия се бяха изплъзнали просто ей така, в по-голямата си част пропуснати — ако не безвъзвратно изгубени, то със сигурност скучни, ограничени, обезценени.
Без фатални грешки? Направо да си паднеш от смях.
Тео продължаваше да върви. Около него птиците насищаха въздуха с трелите си.
Без фатални грешки? Това беше възможно най-арогантната мисъл. Разбира се, че бе допускал фатални грешки; разбира се, че имаше hamartia. Но неговата беше огледален образ на Едиповата; Едип бе смятал, че може да избяга от съдбата си. Макар и да знаеше, че бъдещето може да бъде променено, Тео продължаваше да се страхува, че няма успее да надхитри съдбата.
По тази причина…
По тази причина не се беше оженил, не бе имал деца; в това отношение беше много по-назад и от Ахав.
Нито пък бе прочел „Война и мир“. Нито пък Библията. Всъщност Тео не беше чел книга от — колко? — може би десет години.
Не бе пътувал по света, освен в случаите, свързани с търсенето на убиеца му.
Не се беше научил да готви гурме.
Не бе взимал уроци по бридж.
Не беше изкачвал Мон Блан, дори част от него.
И сега изведнъж се оказа, че разполага — е, не с цялото време на света, но поне с много повече време.
Притежаваше свободна воля; предстоеше му да изгради бъдещето си.
Това беше опияняваща мисъл. Какъв искаш да станеш, когато пораснеш? Вече не се обличаше като герой от анимационен филм. Младостта му си бе отишла; той беше на четирийсет и осем. Истинска антика за света на физиците. По всяка вероятност вече бе твърде стар за нов пробив.
Да изгради ново бъдеще. Но как да го формулира?
Като кристално ясни мигове; твърди като диамант спомени; свежи и изчистени. Живо бъдеще, желано бъдеще, бъдеще, съставено от толкова остро изсечени мигове, че на моменти срязват, а понякога проблясват толкова ярко, че дори само мисълта за тях причинява болка, но понякога носят и радост — абсолютна, чиста, неподправена радост, каквато той не беше изпитвал през изминалите двайсет и една години.
Отсега нататък…
Отсега нататък щеше да живее.
Но какво да направи първо?
В съзнанието му веднага изникна едно име от миналото.
Мичико.
Тя беше в Токио, разбира се. Бе получил от нея електронна картичка за Коледа и друга за рождения му ден.