Беше се развела с Лойд — втория й съпруг. След това така и не се омъжи отново.
Тео можеше да отиде в Токио. Да я потърси. Това щеше да е един от чудесните мигове.
Но, Господи, бяха минали толкова много години. Толкова много вода бе изтекла.
Въпреки това…
Въпреки това той не спираше да мисли за нея. Толкова интелигентна — да, точно за това се сети най-напред; за удивителния й ум, за невероятната находчивост. Ала не можеше да отрече и красотата й. Може би дори повече от красота; толкова грациозна и самоуверена, винаги безупречно облечена в съответния моден стил.
Но…
Но бяха минали двайсет и една години. Логично беше да предположи, че след всичкото това време сигурно се е появил някой, нали?
Не. Нямаше никой — иначе щеше да чуе клюката. Той беше по-млад от нея, разбира се, но това нямаше никакво значение, напи? Сега тя щеше да е на — колко? — петдесет и шест.
Не можеше просто да се вдигне и да отскочи до Токио.
Или можеше? Цял живот за живеене…
Какво имаше за губене? Нищо, помисли си. Нищо.
Той се върна в сградата, предпочете да се изкачи по стълбището, вместо да вземе асансьора; прескачаше по две стъпала наведнъж, обувките му потракваха шумно и отсечено.
Разбира се, първо щеше да й се обади. Колко беше часът в Токио? Зададе въпроса на глас:
— Колко е часът в Токио?
— Двайсет часа и осемнайсет минути — отвърна един от безбройните компютризирани уреди, разположени в кабинета му.
— Набери Мичико Комура в Токио — нареди Тео.
От говорителя се разнесе електронен звън. Сърцето му заби лудо. От бюрото му се надигна плосък монитор, показващ логото на „Нипон Телеком“.
И тогава…
Тя се появи. Мичико.
Все още беше прекрасна, остаряваше красиво; можеше да мине за десетина години по-млада. Естествено, бе стилно облечена — Тео не беше виждал точно тази мода в Европа, но бе повече от сигурен, че това е гребенът на вълната в Япония. Мичико носеше къс жакет във всички цветове на дъгата.
— Тео, ти ли си това? — попита тя на английски. Електронните картички представляваха просто текст и картинка; бяха минали години от последния път, когато Тео беше чул този красив, плътен глас, наподобяващ бълбукане на вода. Усети как лицето му се разтяга в усмивка.
— Здравей, Мичико.
— Напоследък мислех за теб — каза тя, — когато датата на виденията започна да приближава. Но се боях да се обадя. Страхувах се, че ще решиш, че се обаждам да се сбогувам.
Щеше да бъде страшно хубаво, ако бе чул този глас по-рано. Той се усмихна.
— Всъщност мъжът, който ме уби във виденията, сега е в затвора. Опита се да взриви Големия адронен колайдер.
Мичико кимна.
— Четох за това в Мрежата.
— Предполагам, че ничие видение не се е сбъднало.
Мичико сви рамене.
— Може би не съвсем точно. Но красивата ми малка дъщеря е точно такава, каквато я видях тогава. И, знаеш ли, видях новата съпруга на Лойд и той твърди, че тя е съвсем същата като във видението. А и целият днешен свят до голяма степен прилича на света, който беше описан в „Проект Мозайка“.
— Сигурно. Просто се радвам, че частта, свързана с мен, не се осъществи.
Мичико се усмихна.
— Аз също.
Двамата замълчаха; едно от предимствата на видеофоните беше, че мълчанието никога не пречеше. Хората можеха просто да се гледат безмълвно.
Тя наистина беше красива…
— Мичико — изрече меко той.
— Мм?
— Аз, ъъъ… Напоследък мислих много за теб.
Тя се усмихна.
Тео преглътна, опитвайки се да събере смелост.
— Чудех се, ами, какво ще кажеш да дойда за малко в Япония? — Той вдигна ръка, сякаш имаше нужда от нещо, което да смекчи евентуалния й отказ, в случай че умишлено разтълкува неправилно думите му. — В университета в Токио има тахионно-тардионен колайдер; от доста време ме уговарят да отида и да изнеса лекция за развитието на технологията.
Но Мичико не търсеше начин да се измъкне.
— Ще се радвам да те видя отново, Тео.
Разбира се, нямаше как да се разбере дали между тях ще се получи нещо. Може би просто я бе налегнала носталгията, спомените от миналото, времето, когато двамата работеха в ЦЕРН.
А може би просто и двамата бяха на една вълна. Може би между тях щеше да се зароди нещо. Може би след всичките тези години щеше да се получи.