Лойд не знаеше какво да каже или направи. При обикновени условия смъртта на дете беше най-голямата криза за един родител, но Мичико определено не бе единствената, изживяваща такава трагедия в днешния ден. Имаше толкова много смърт, толкова много наранявания, толкова много разрушения. Разбира се, този фон на ужаси не правеше загубата на Мичико по-лесна за понасяне, но…
… Но имаше неща, които трябваше да се направят. Може би Лойд изобщо не биваше да излиза от ЦЕРН; в края на краищата може би неговият и на Тео експеримент бе предизвикал всичко това. Несъмнено той беше придружил Мичико не само от любов към нея и загриженост за Тамико, но също и поне отчасти за да избяга от онова, което се бе объркало.
Но сега…
Сега те трябваше да се върнат в ЦЕРН. Ако имаше някой, способен да проумее какво се е случило — не само тук, но според новините по радиото и коментарите от останалите родители, по целия свят, — това щяха да са хората от ЦЕРН. Не можеха да чакат да дойде линейка да прибере тялото — това можеше да стане след часове или след дни. Според закона сигурно нямаха право и да местят тялото, докато полицията не го огледа, въпреки че изглеждаше крайно невероятно шофьорът да бъде задържан като виновен.
Междувременно мадам Северин се върна и пое задължението тя и персоналът й да наглеждат тялото на Тамико, докато дойде полицията.
Лицето на Мичико беше подуто и зачервено, а очите й бяха кървясали. Бе плакала толкова много, че не й бяха останали сълзи, но през няколко минути тялото й се разтърсваше, сякаш тя продължаваше да ридае.
Лойд също обичаше малката Тамико — тя щеше да му стане приемна дъщеря. Беше прекарал толкова много време в утешаване на Мичико, че все още не бе успял да поплаче самият той. Знаеше, че този момент ще дойде, но сега, точно сега, трябваше да бъде силен. Вдигна нежно брадичката на Мичико с показалеца си. Беше подготвил думите си — задължения, отговорност, работа за вършене, трябва да тръгваме, — но Мичико също бе силна по свой собствен начин, и мъдра, и прекрасна, и той я обичаше с цялата си душа и нямаше нужда да произнася нищо на глас. Тя успя да кимне леко, устните й потрепнаха.
— Знам — каза му на английски, със слаб, суров глас. — Знам, че трябва да се върнем в ЦЕРН.
Той й помагаше да върви, като с едната ръка я бе прегърнал през талията, а с другата я подкрепяше за лакътя. Виенето на сирените изобщо не спираше — линейки, пожарни, полицейски коли, трели, ридания и Доплеровият ефект създаваха постоянен фон от момента, в който се беше случило явлението. Двамата намериха пътя до колата на Лойд през мъждивата вечерна светлина — много от уличните лампи не работеха — и потеглиха по затрупаните с отломки улици към ЦЕРН; Мичико седеше присвита през цялото време.
Докато се возеха, Лойд за момент си спомни за едно събитие, за което веднъж му беше разказала майка му. Той е бил пеленаче, твърде малък, за да си спомня сам; през нощта осветлението изгаснало, заради големия срив на електрическата мрежа в източните щати през 1965 година. Нямало ток с часове. През тази нощ майка му била сама вкъщи с него. Според нея всеки, който е преживял този ужасен срив, ще си спомня до края на живота си къде е бил, когато е спрял тока.
И това сега беше нещо подобно. Всеки щеше да си спомня къде е бил, когато този срив — срив от друг вид — се е случил.
Всеки, който го е преживял.
4.
Докато Лойд и Мичико се върнат, Джейк и Тео събраха групата от работещите с Големия адронен колайдер в конферентната зала на втория етаж в контролния център.
По-голямата част от персонала на ЦЕРН живееше или в швейцарския град Мейрин (който граничеше с източната част на комплекса на ЦЕРН), на десетина километра от Женева, или във френските градове Сен Жени или Тоари, северозападно от ЦЕРН. Но родом бяха от цяла Европа, както и от останалите части на света. Десетината лица, които гледаха към Лойд в момента, бяха най-различни. Мичико също се бе присъединила към кръга, но беше незаинтересована, с безжизнен поглед. Тя просто седеше в креслото, поклащайки се бавно напред-назад.
Лойд, като ръководител на проекта, председателстваше заседанието. Той огледа хората един по един.