Лойд приближи устни до слушалката.
— А прилича ли ви на бащата на някого, когото вече сте срещали? Изглеждаше ли като нечий баща?
— Накъде биете? — попита Томпкинс.
Лойд въздъхна, после огледа всички в стаята, за да види дали някой има нещо против той да продължи. Никой нямаше нищо против.
— Името Джейкъб Хоровиц говори ли ви нещо?
— Не поз… о, чакайте. Да. Разбира се. Ето за кого ми напомняше човекът. Да, това беше Джейкъб Хоровиц, но той трябва да се грижи по-добре за себе си. Изглеждаше, сякаш е остарял с десетилетия от последния път, когато го видях.
Антония леко ахна. Лойд почувства как сърцето му се разтуптя.
— Вижте какво — каза Карли, — искам да се уверя, че членовете на семейството ми са добре. Родителите ми са в Уинипег — ще се опитам да се свържа с тях.
— Можем ли да ви се обадим пак след малко? — попита Лойд. — Разбирате ли, Джейкъб Хоровиц е тук, при нас, и изглежда видението му съвпада с вашето… донякъде. Той каза, че сте били в лаборатория, но…
— Да, точно така. Бяхме в лаборатория.
— И той беше по бельо? — попита недоверчиво Лойд.
— Да, но не и до края на видението… Вижте, трябва да затварям.
— Благодаря — каза Лойд. — Дочуване.
— Дочуване.
От високоговорителя се чу сигнал „свободно“. Тео протегна ръка и го изключи.
Джейкъб Хоровиц все още изглеждаше доста смутен. Лойд се запита дали да не му каже, че вероятно половината познати му физици са го правели по едно или друго време в лаборатория, но младежът изглеждаше така, сякаш ще претърпи нервен срив, ако някой го попита нещо сега. Лойд отново прехвърли погледа си върху кръга от хора.
— Добре — заговори той. — Ще го кажа, защото знам, че всички мислите за това. Случилото се тук е свързано с някакъв вид времеви ефект. Виденията не са халюцинации; те са истински поглеждания в бъдещето. Фактът, че Джейкъб Хоровиц и Карли Томпкинс са видели едно и също нещо, решително потвърждава това.
— Но не каза ли някой, че видението на Раул е било сюрреалистично? — попита Тео.
— Да — кимна Раул. — Като сън или нещо такова.
— Като сън — повтори Мичико. Очите й все още бяха червени, но тя реагираше на заобикалящия я свят.
Това беше всичко, което каза, но след миг Антония схвана какво е имала предвид и го обясни.
— Мичико е права — заяви италианската физичка. — Няма никаква загадка — какъвто и момент от бъдещето да показват виденията, Раул е спял и е сънувал истински сън.
— Но това е налудничаво — възрази Тео. — Аз нямам никакви видения.
— Какво точно изпита? — попита Свен, който не беше чувал обясненията на Тео по-рано.
— Беше… не знам, като прекъсване, предполагам. Изведнъж стана две минути по-късно; нямах усещане за изминало време, нито пък нещо, подобно на всичките тези видения. — Той скръсти предизвикателно ръце на гърдите си. — Как ще обясните това?
В стаята настана тишина. От болезнените изражения върху много от лицата на Лойд му стана ясно, че те също са разбрали, но никой не искаше да изрече думите на глас. Най-накрая той леко сви рамене.
— Много е просто — обясни, гледайки към своя блестящ, надменен, двайсет и седем годишен сътрудник. — След двайсет години — или когато е времето на виденията… — млъкна за момент, после разпери ръце. — Съжалявам, Тео, но след двайсет години ще си мъртъв.
5.
Видението, за което Лойд искаше да чуе най-много, беше това на Мичико. Но тя засега се бе изключила от събитията — и несъмнено щеше да остане така още много дълго време. Когато дойде нейният ред, Лойд я прескочи. Искаше му се просто да я откара вкъщи, но щеше да е най-добре за нея да не остава сама точно в момента, а нямаше начин Лойд или някой друг да се измъкне, за да бъде с нея.
От другите видения, разказани сбито от хората в конферентната зала, нямаше такива, които да се припокриват — нямаше други индикации, че събитията в тях се случват по едно и също време и в една и съща реалност, освен това, че почти всички участници се бяха наслаждавали на почивен ден или отпуска. Но го имаше случаят на Джейк Хоровиц и Карли Томпкинс — разделени от почти половин планета в момента, и все пак видели се взаимно. Разбира се, можеше да е съвпадение. И все пак ако виденията се припокриваха, не само в общи линии, но и в подробностите, това щеше да е доста показателно.
Лойд и Мичико се бяха уединили в неговия кабинет. Тя се беше свила в едно от креслата и се бе завила с анорака на Лойд като с одеяло. Той вдигна слушалката на телефона и набра полицията.