— Bonjour. La police de Genuve? Je m’appelle Lloyd Simcoe; je suis avec CERN.15
— Oui, Monsieur Simcoe16 — отговори мъжки глас и превключи на английски; швейцарците често правеха това в отговор на акцента на Лойд. — Какво можем да направим за вас?
— Знам, че сте ужасно заети…
— Меко казано, мосю. Направо сме затънали, както е вашият израз.
„До гушата“ — помисли си Лойд.
— Надявам се все пак някой от следователите ви да е свободен. Имаме теория за виденията и се нуждаем от помощ от някой с опит във вземането на показания.
— Ще ви свържа с отдела, който ви трябва — заяви гласът.
Докато Лойд чакаше да го свържат, Тео подаде глава през вратата на кабинета.
— По BBC казват, че много хора по света имат съвпадащи видения — съобщи той. — Например много женени двойки, дори и да не са били в една и съща стая по време на явлението, докладват сходни изживявания.
Лойд кимна.
— Въпреки това предполагам, винаги има възможност за някакво уговаряне, независимо по каква причина, или пък, въпреки случая на Карли и Джейк, синхронизирането на виденията може да е ограничен феномен. Но…
Той не довърши мисълта си — в края на краищата говореше с Тео, който нямаше видение. Но ако Карли Томпкинс и Джейкъб Хоровиц — тя във Ванкувър, той край Женева — наистина бяха видели абсолютно еднакви неща, тогава не можеше да има големи съмнения, че всички видения са от едно и също бъдеще, парчета от мозайката на утрешния ден… Утрешният ден, в който не присъства Тео Прокопидис.
— Разкажете ми за стаята, в която бяхте — каза следователката, швейцарка на средна възраст. Имаше ноутпад пред себе си и носеше една от широките ризи, популярни в края на 80-те години — сега модата им се връщаше.
Джейкъб Хоровиц затвори очи, съсредоточи се, опитвайки се да си спомни всеки детайл.
— Някаква лаборатория. Жълти стени. Флуоресцентни лампи. Пластмасови плотове. Периодична таблица на стената.
— Имаше ли някой друг в тази лаборатория?
Джейк кимна. Господи, защо следователят трябваше да е жена?
— Да. Имаше жена… бяла жена с тъмна коса. Изглеждаше на около четирийсет и пет.
— И какви дрехи носеше тази жена?
Джейк преглътна.
— Никакви.
Швейцарската следователка си беше тръгнала и сега Лойд и Мичико сверяваха докладите за виденията на Джейкъб и Карли; Карли се бе съгласила да бъде разпитана по подобен начин от местната полиция и записаният разговор беше изпратен по електронната поща на ЦЕРН.
През часовете на разпитите Мичико се бе поокопитила. Тя явно се опитваше да се концентрира, да се справя, да помага в толкова голямата криза, но на всеки няколко минути се отнасяше и очите й се навлажняваха. Все пак успяваше да чете двата доклада, без да мокри много хартията.
— Няма никакво съмнение — отбеляза тя. — Съвпадат във всяка подробност. Били са в една и съща стая.
Лойд опита да се усмихне леко.
— Хлапаци — каза той. Познаваше Мичико от две години; те никога не се бяха любили в лабораторията, но когато беше аспирант, Лойд и тогавашната му приятелка, Памела Ридгли, определено бяха загрели няколко плота в Харвард. Обаче сега той поклати глава учудено. — Надникване в бъдещето. Чудничко. — Направи кратка пауза. — Предполагам, че някои хора ще забогатеят от това.
Мичико леко сви рамене.
— В края на краищата — може би. Онези, на които им се е случило да видят сведения за акции в бъдещето, могат да станат богати — след десетилетия. Доста дълго трябва да се чака, за да се извлече някаква полза от всичко това.
Лойд замълча за момент, после попита:
— Още не си ми казала какво видя ти… какво беше твоето видение.
Мичико погледна встрани.
— Така е — отвърна тя. — Не съм.
Лойд докосна бузата й нежно, но не каза нищо.
— По времето… по времето, в което имах видението, то изглеждаше прекрасно — започна годеницата му. — Имам предвид, че беше дезориентиращо и объркващо по отношение на това какво става. Но самото видение бе радостно. — Тя успя да се усмихне плахо. — Но не и сега, след онова, което се случи…
Лойд отново не настоя. Седна, на вид търпелив.