— Беше късно през нощта — продължи най-накрая Мичико. — Бях в Япония; сигурна съм, че се намирах в японска къща. Бях в стаята на малко момиче, и това момиче, на седем или осем години, седеше в леглото и си говореше с мен. Бе красиво момиче, но не беше… не беше…
Разбира се, ако виденията бяха десетилетия в бъдещето, то не можеше да е било Тамико. Лойд кимна нежно, освобождавайки я от необходимостта да довърши мисълта си. Мичико подсмръкна.
— Обаче… тя беше моя дъщеря; със сигурност трябва да ми е била дъщеря. Дъщеря, която все още нямам. Държеше ръката ми и ме наричаше окаасан; това е японската дума за „мама“. Изглеждаше сякаш я слагам да си легне и й пожелавам лека нощ.
— Твоя дъщеря… — промърмори Лойд.
— Да, наша дъщеря, сигурна съм — погледна го в очите Мичико. — Твоя и моя.
— А какво правеше в Япония? — попита Лойд.
— Не знам; посещавала съм семейството си, предполагам. Чичо ми Масаиуки живее в Киото. Не можах да извлека нищо от бъдещето освен това, че имаме дъщеря.
— А детето, то беше ли…
Лойд млъкна. Това, което искаше да попита, бе просташко, грубо. „То беше ли с дръпнати очи?“ Или по-елегантното: „То беше ли с епикантус17?“. Но Мичико нямаше да го разбере. Щеше да си помисли, че зад въпроса на Лойд се крие някакъв предразсъдък, някакво глупаво опасение от кръстоска между расите. А той нямаше предвид това. Лойд не го беше грижа дали евентуалните им деца ще са с ориенталска или западна външност. Те можеха с еднаква лекота да имат едната или другата, или, разбира се, смесица от двете, и той щеше да ги обича при всички случаи, стига да…
Стига да бяха негови деца, разбира се.
Изглежда виденията бяха за около две десетилетия в бъдещето. И в неговото видение, което той още не бе споделил с Мичико, той беше някъде, може би в Нова Англия, с друга жена. Бяла жена. А Мичико бе в Киото, Япония, с дъщеря, която можеше да е азиатка или бяла, или нещо средно между двете, в зависимост от това кой беше баща й.
А детето, то беше ли…
— Беше ли… какво? — попита Мичико.
— Нищо — извърна поглед Лойд.
— А твоето видение? — зададе нежелания въпрос тя. — Ти какво видя?
Той си пое дълбоко дъх. Навярно рано или късно щеше да се наложи да й го каже, и…
— Лойд, Мичико, трябва да слезете долу във фоайето. — Това беше гласът на Тео; той почука отново по вратата. — Току-що записахме нещо от CNN, което ще искате да видите.
Лойд, Мичико и Тео влязоха във фоайето. Там вече имаше четирима души. Белокосият Лу Уотърс трепкаше нагоре-надолу по екрана; видеото във фоайето беше старо и имаше пауза, но нямаше бутон за стоп кадър.
— Е, добре — каза Раул, когато те влязоха. — Вижте това.
Той натисна бутона за пауза на дистанционното и Уотърс оживя.
— … Дейвид Хаусман разполага с още нещо по тази история. Дейвид?
Кадърът се промени, показвайки Дейвид Хаусман от CNN, застанал пред стена със старинни часовници — дори и при новините от последните минути CNN се стремеше да привлече вниманието на зрителя с интересни гледки.
— Благодаря, Лу — кимна Хаусман. — Във виденията на повечето хора, разбира се, няма указания за времето, но достатъчно хора са били в стаи с часовници или календари на стените, или са четели електронни вестници — май тогава няма да са останали никакви хартиени издания, — така че можем да предположим датата. Изглежда, че виденията се случват двайсет и една години, два дни и два часа след момента, в който са били видени; те описват периода между 2:21 и 2:23 следобед по Източното северноамериканско време в сряда, 23 октомври 2030 година. Случайните отклонения са обясними: някои хора са чели вестници с дата 22 октомври 2030 или дори по-ранни — вероятно са били по-стари издания. И, разбира се, указанията за времето зависят от това в коя часова зона се е намирал съответният човек. Сигурни сме, че след две десетилетия повечето хора все още ще живеят в същата часова зона, в която живеят и днес, и онези, които съобщават за часове, много отдалечени от времето, което очакваме, са били в някоя друга часова зона…
Раул натисна отново паузата.
— Ето — каза той. — Конкретни цифри. Това, което сме направили, по някакъв начин е накарало съзнанието на човешката раса да прескочи двайсет и една години напред в бъдещето за период от две минути.
Тео се върна в кабинета си. През прозореца се виждаше тъмнината на нощта. Всичките тези приказки за виденията бяха тревожни — особено като се има предвид, че той самият нямаше видение. Можеше ли Лойд да е прав? Можеше ли Тео да е мъртъв след двайсет и една години? Той беше само на двайсет и седем, за Бога! След две десетилетия още нямаше да има и петдесет! Не пушеше — което не бе повод за хвалене за някой американец, но си беше истинско постижение за грък. Тренираше редовно. Защо да умира толкова рано, по дяволите? Трябваше да има друго обяснение защо няма видение.
17
Епикантус (монголоидна гънка) — вертикална кожна гънка на вътрешната страна на клепачите, характерна за хората от монголоидната раса. — Б.пр.