Телефонът му изпиука. Тео вдигна слушалката.
— Ало?
— Здравейте — каза женски глас на английски. — Ъъъ, Теодосиос Прокопидис ли е?
Явно имаше трудности при произнасянето на името.
— Да.
— Казвам се Катлийн Девриз — представи се жената. — Чудех се дали да ви звъня. Обаждам се от Йоханесбург.
— Йоханесбург? Имате предвид в Република Южна Африка?
— Поне засега — засмя се тя. — Ако може да се вярва на виденията, ще бъде преименувана на Азания по някое време през следващите двайсет и една години.
Тео безмълвно я чакаше да продължи. След миг жената го направи:
— Точно заради виденията се обаждам. Виждате ли, вие сте свързан с моето.
Младият учен почувства как сърцето му се разтуптява. Каква чудесна новина! Може би по някаква причина самият той не бе имал видение, но тази жена го беше видяла след двайсет и една години. Разбира се, че трябваше да е жив тогава; разбира се, че Лойд бе сбъркал, казвайки, че Тео ще е умрял.
— Да? — попита той, затаил дъх.
— Съжалявам, че се наложи да ви обезпокоя — извини се Девриз. — Мога ли… мога ли да ви попитам какво показа вашето собствено видение?
Тео издиша.
— Аз нямах видение — отговори той.
— О! Съжалявам, че чувам това. Но… е, тогава, предполагам, не е грешка.
— Кое не е грешка?
— Моето собствено видение. Аз бях тук, вкъщи, в Йоханесбург, и докато вечерях, четях вестник — само че не отпечатан на хартия. Представляваше нещо като гладък пластмасов лист; някакъв вид компютризиран екран за четене, мисля. Както и да е, статията, която четях в момента… Съжалявам, но няма друг начин да ви го кажа. Статията беше за вашата смърт.
Тео веднъж бе чел разказ на Лорд Дънсани за човек, който горещо желаел да види утрешния вестник и когато най-накрая желанието му се сбъднало, бил шокиран да види във вестника собствения си некролог. Шокът от видяното бил достатъчен, за да го убие, а новината естествено влязла в броя за следващия ден. И това беше цялата история — една шега. Но сега… сега не ставаше въпрос за утрешен вестник, а за вестник от след две десетилетия.
— Моята смърт… — повтори Тео, сякаш по някакъв начин бе пропуснал тези две думи в часовете си по английски.
— Да, точно така.
Той успя да се посъвземе.
— Вижте, как мога да съм сигурен, че това не е измама или някоя шега?
— Съжалявам, знаех си, че не бива да ви се обаждам. Ще…
— Не, не, не. Не затваряйте. Всъщност, моля ви, дайте ми името си и телефона си. Проклетият дисплей показва „неизвестен номер“. Дайте ми възможност да ви се обадя аз, този разговор сигурно ви струва цяло състояние.
— Името ми е, както казах, Катлийн Девриз. Медицинска сестра съм в старата градска болница тук. — Тя му продиктува телефонния си номер. — Но наистина съм доволна, че аз плащам разговора. Честно — не искам нищо от вас и не се опитвам да ви измамя… Вижте, пред очите ми постоянно умират хора. Губим по един седмично тук, но те са предимно осемдесет, деветдесет или дори стогодишни. Но вие… вие ще сте само на четирийсет и осем, когато ще умрете, а това е твърде млада възраст. Мислех, че след като ви се обадя и ви уведомя, може би ще успеете по някакъв начин да предотвратите собствената си смърт.
Тео помълча няколко секунди, след това заговори:
— В такъв случай дали… в некролога се посочва от какво съм умрял? — За един особен момент изпита някаква гордост, че смъртта му е била достойна за отбелязване в международните вестници. За малко да попита дали първите две думи в статията не са били „нобелов лауреат“. — Знам, че трябва да сваля нивото на холестерола; сърдечен удар ли е било?
Настъпи няколкосекундна тишина.
— Ъъъ, доктор Прокопидис, съжалявам, предполагам, че трябваше да се изразя по-ясно. Това, което четях, не беше некролог; беше новинарска статия. — Той чу как тя преглътна. — Новинарска статия за убийството ви.