— Наистина.
— Кой канал се опитваш да хванеш?
— Никой. Преглеждам записа.
— Какъв запис?
— Това е охранителната камера на главния вход към комплекса на ЦЕРН. — Джейк натисна бутон и видеокасетата излезе от устройството. Смени я с друга касета. — А това е охранителната камера от музея „Микрокосмос“. — Натисна пусковия бутон. Екранът отново се изпълни със снежинки.
— Сигурен ли си, че видеото чете тези касети?
Швейцарците използваха PAL-формат за записване, но в ЦЕРН имаше няколко машини, които работеха с NTSC формат.
Джейк кимна.
— Сигурен съм. Отне ми известно време да намеря видео, което показва какво има всъщност на записа — повечето видеоапарати просто показват син екран, когато няма картина.
— Е, щом видеото чете касетите, значи нещо не е наред със записите — намръщи се Лойд. — Може би е имало електромагнитен импулс, свързан с… с каквото и да е било това, и той може да е изтрил записите върху лентите.
— И аз си помислих същото в първия момент — съгласи се Джейк. — Но виж това.
Той натисна бутона за обратен ход на дистанционното. Снежинките ускориха танцуването си върху екрана и в горния десен ъгъл се появиха буквите REV19 — съкращението беше същото в много европейски езици. След около половин минута изведнъж се появи картина, показваща експонатите на „Микрокосмос“, музея на ЦЕРН, предназначен да обяснява физиката на елементарните частици на туристите. Джейк превъртя още малко и махна пръста си от бутона.
— Виждате ли? — посочи. — Това е запис от по-рано. Вижте показанията на часовника.
В долната част на екрана, по средата, върху изображението се виждаха сменящи се цифри: „16:58:22“, „16:58:23“, „16:58:24“…
— Това е около минута и половина преди явлението да започне — каза Джейк. — Ако е имало някакъв електромагнитен импулс, той е щял да изтрие и онова, което вече е било върху лентата.
— Какво искаш да кажеш? — попита Лойд. — Че точно от началото на явлението върху лентите има само снежинки?
Беше харесал думата, с която Джейк нарече случилото се.
— Да — и изчезват точно минута и четирийсет и три секунди по-късно. На всички ленти, които проверих, е същото: минута и четирийсет и три секунди статичен шум.
— Лойд, Джейк… елате бързо! — чу се гласът на Мичико; двамата мъже се обърнаха и я видяха как им маха от прага. Влязоха след нея в съседната зала — фоайето, където по телевизора все още даваха CNN.
— … И, разбира се, има стотици или хиляди видеозаписи, направени докато съзнанието на хората е било другаде — говореше водещата Петра Дейвис. — Охранителни камери, домашни видеокамери, продължили да снимат, камери в телевизионни студиа — включително нашите собствени тук, в CNN — и много други. Предполагахме, че те ще покажат как всеки губи съзнание и тялото му пада на земята…
Лойд и Джейк размениха погледи.
— Обаче — продължи Дейвис — никоя от тях не показва нищо. Или по-точно показват снежинки — бели и черни петънца, трепкащи върху екрана. Доколкото знаем, всеки видеозапис, направен на света по време на Погледа в бъдещето, показва снежинки за точно една минута и четирийсет и три секунди. Същото се отнася и за останалите записващи инструменти, като например метеорологичните сондите помощта на които се правят прогнозите за времето — и те не са записали нищо по времето, когато всички са били в безсъзнание. Ако някой зрител има запис, направен през това време, ще се радваме да ни го съобщи. Можете да ни се обадите на безплатен телефон…
— Невероятно — възкликна Лойд. — Това поражда въпроса какво точно е станало през това време.
Джейк кимна.
— Точно така.
— Поглед в бъдещето? — каза Лойд, опитвайки на вкус термина, който бе използвала новинарката. — Наименованието не е лошо.
Джейк кимна отново.
— Определено е по-добро от „ЦЕРН-катастрофата“ или нещо подобно.
Лойд се намръщи.
— Точно така.
Тео се беше облегнал назад в служебния си стол, с ръце на тила, вперил поглед в съзвездията от дупки по акустичните плочи на окачения таван, и си мислеше за нещата, които му бе казала онази жена, Девриз.
Не беше същото като да знаеш, че ще умреш при злополука. Ако знаеш, че ще те блъсне кола на определена улица в определен момент, можеш просто да не отидеш на това място по това време — и кризата е предотвратена. Но ако някой е решен да те убие, това ще се случи рано или късно. Ако просто не бъдеше тук — или където щеше да се случи убийството, статията от „Йоханесбург Стар“ всъщност не посочваше точното място — на 21 октомври 2030 година, това нямаше да е достатъчно, за да спаси Тео.