— Как е възможно това? — попита Лойд.
— Не знам — каза Джейк и прокара пръсти през червената си коса. — Но по някакъв начин всички камери, всички сензори, всички записващи апарати навсякъде по света просто са спрели да регистрират данните по време на Погледа в бъдещето.
Тео седеше на бюрото в кабинета си, а пластмасовият Доналд Дък се взираше в него от мястото си върху монитора. Младият учен се чудеше как да изрази мисълта си. Реши да е с прости думи и директно. В края на краищата трябваше да публикува информацията под форма на обява в стотици вестници по света; щеше да струва страшно скъпо, ако съобщението не е сбито. Имаше три клавиатури — френска, английска и гръцка. За този текст използва английската:
„Теодосиос Прокопидис, роден в Атина, работещ в ЦЕРН, ще бъде убит в понеделник, 21 октомври 2030 г. Ако видението ви е свързано с това престъпление, моля, пишете на procopides@cern.ch“.
Замисли се дали да не остави съобщението в този му вид, но после добави финален ред: „Надявам се да предотвратя собствената си смърт.“
Тео можеше да го преведе на гръцки и френски сам; на теория компютърът му би могъл да го преведе и на други езици, но ако пребиваването му в ЦЕРН го беше научило на нещо, то бе, че компютърните преводи често са неточни — все още си спомняше за едно ужасно недоразумение по време на коледен банкет. Не, щеше да помоли някои хора от ЦЕРН да му помогнат, щеше и да се посъветва с тях относно това кои вестници са най-важните в отделните държави.
Но едно нещо можеше да свърши незабавно: да изпрати съобщението си до различни нюзгрупи. Направи го, преди да си тръгне към вкъщи, за да легне да спи.
Най-накрая, в един сутринта, Лойд и Мичико напуснаха ЦЕРН. Отново оставиха тойотата си на паркинга — за хората в ЦЕРН не беше нещо необичайно да работят нощем.
Мичико работеше за „Сумитомо електрикс“; тя беше инженер, специалист по технологията на свръхпроводими ускорители, с дългосрочно назначение в ЦЕРН, благодарение на което бяха осигурени няколко компонента за Големия адронен колайдер от „Сумитомо“. Работодателите й бяха предоставили за нея и Тамико прекрасен апартамент на брега на Женевското езеро. Лойд не беше толкова добре платен и нямаше дотация за жилище; апартаментът му бе в град Сен Жени. Харесваше му да живее във Франция, докато работи предимно в Швейцария; ЦЕРН имаше своя собствена специална граница, което позволяваше на персонала да пътува между двете държави, без да си прави труда да показва документи.
Лойд бе наел апартамента мебелиран; въпреки че беше в ЦЕРН от две години, той не мислеше за мястото като за свой дом и идеята да купува мебели, които след това да транспортира до Северна Америка, нямаше смисъл за него. Обзавеждането беше малко старомодно и натруфено за неговия вкус, но поне всичко си пасваше с останалото: тъмно дърво, огненооранжев килим, тъмночервени стени. Създаваше се чувство за уют и топлина, за сметка на това мястото изглеждаше по-малко, отколкото бе в действителност. Но той не беше обвързан емоционално с този апартамент — никога не се бе женил или живял с човек от противоположния пол, и за двайсет и петте години, откакто живееше сам, бе сменил единайсет адреса. Въпреки това нямаше съмнение, че тази нощ двамата ще отидат при него, а не при нея. В апартамента в Женева щеше да има твърде много от Тамико, за да успеят да го понесат толкова скоро след нещастието.
Апартаментът на Лойд беше в четирийсетгодишна сграда, отоплявана с електрически радиатори. Двамата седнаха на кушетката. Лойд прегърна Мичико през раменете, опитвайки се да я утеши.
— Съжалявам — прошепна той.
Лицето на Мичико все още беше подпухнало. Имаше периоди на успокояване, но сълзите внезапно рухваха отново и изглеждаше, че така ще продължи вечно. Тя леко кимна.
— Нямаше начин да се предвиди това — каза Лойд. — Не можеше да се предотврати.