Тео кимна.
— Има смисъл. Но защо да ограничаваме дължината на съобщенията? Мисля, че съхранението на бази данни е евтино. Бих насърчавал хората да бъдат колкото се може по-детайлни в изложенията си. В края на краищата нещо привидно незначително за човека, имал видението, може да е жизненоважно за някой друг.
— Добра идея — съгласи се Мичико. — Докато мораториумът на Беранже за използване на Големия адронен колайдер е в сила, нямам много работа за вършене, така че ще поискам да се занимавам с това. Но ще имам нужда от помощ. Лойд е безполезен, когато става въпрос за програмиране; може би ти ще ми помогнеш?
Партньорството на Лойд и Тео беше започнало, защото Лойд се нуждаеше от някой с по-голям опит в програмирането от него самия, за да напише програмния код на експериментите, които ще се осъществяват с помощта на ALICE.
Тео вече мислеше по въпроса. Можеха да обявят проекта с изявление за пресата — онази жена от отдела за връзки с обществеността, която си бе ударила главата по време на видението, можеше да използва самия случай на Тео като пример — това сигурно щеше да е идеалният начин неговия проблем да се постави в центъра на вниманието в световен мащаб.
— Разбира се — съгласи се той. — И още как.
След като Мичико излезе, Тео се върна към компютъра си и провери електронната си поща. В нея имаше обичайните неща, включително спам от някаква компания в Мавритания.
Отвори едно по едно всички съобщения. Бележка от приятел в Соренто. Молба от някакъв човек в Масачузетския изследователски институт за копие от книга, на която Тео беше съавтор. И…
Да! Още информация за убийството му!
Писмото бе от някаква жена от Монреал. Тя беше французойка — бе родена във Франция, а не в Канада, така че следеше новините в родината си. Разбира се, ЦЕРН беше на границата между Швейцария и Франция, и въпреки че Женева бе най-близкият град, убиецът със същата вероятност можеше да е както французин, така и швейцарец.
Видението й беше как чете във вестник „Льо Монд“ за убийството на Тео. Всички факти съвпадаха с онова, което Катлийн Девриз бе разказала — и всъщност беше първото потвърждение, което получаваше Тео, че жената от Южна Африка не го е излъгала. Но думите от новинарския репортаж, както тя ги описваше, бяха съвсем различни. Това не беше просто превод на статията, която Девриз бе видяла; по-скоро беше напълно различна статия. И съдържаше един факт, отсъстващ в йоханесбургското описание. Според тази французойка името на детектива, който ще разследва убийството на Тео, беше Хелмут Дрешер от женевската полиция.
Жената завършваше имейла с „Bonne chance!“.
Bonne chance. Късмет. Да, определено се нуждаеше от много късмет.
Тео знаеше телефона за спешни случаи на женевската полиция наизуст: 117. На практика той беше написан на етикетчета, залепени за всеки телефон в ЦЕРН. Но младият грък нямаше представа какъв е телефонът за справки. Използва паметта на своя телефон, намери номера и го набра.
— Ало — каза Тео, — детектив Хелмут Дрешер, моля.
— Нямаме детектив с такова име — отговори полицаят от другата страна на линията.
— Може да има друга длъжност. Някоя по-ниска.
— Тук няма никой с такова име — заяви гласът.
Тео се замисли.
— Имате ли указател на останалите полицейски управления в Швейцария? Има ли някакъв начин да се провери?
— Нямам нищо подобно тук; ще трябва да се поровим.
— Можете ли да го направите?
— А за какво е всичко, това?
Ученият реши, че честността — ако не пълна, то поне частична — е най-добрата политика.
— Той разследва убийство и се нуждая от информация.
— Добре, ще видя какво може да се направи. Как мога да се свържа с вас?
Тео остави името си и номера си, благодари на служителя и прекъсна връзката. Реши да опита по-директен подход и набра името Дрешер в паметта на телефона.
Извади късмет. В Женева имаше само един Хелмут Дрешер. Живееше на „Рю Жан-Дасие“.
Гъркът набра номера.
8.
Стачкуващи служители в полска болница са решили единодушно да се върнат на работа днес. „Нашата кауза е справедлива и ние ще възобновим усилията си, но в този момент дългът ни е на първо място“ — каза профсъюзният лидер Стефан Вишински.