Лойд се опита да се претърколи по-надалеч от старицата, но тялото му отказа да му съдейства.
Господи, какво става?
Беше пролет, не есен.
Освен ако…
Освен ако, разбира се, сега не се бе озовал в южното полукълбо. Пренесен по някакъв начин от Швейцария в Австралия…
Но не. Дърветата, които беше зърнал през прозореца, бяха явори и тополи; трябваше да е някъде в Северна Америка или Европа.
Ръката му се протегна. Жената носеше тъмносиня риза. Но това не беше горнище на пижама; имаше прихванати с копчета еполети и няколко джоба — работно дочено облекло, като онези, продавани от „Л. Л. Бийн“ и „Тили“, удобни за носене от жените, докато работят в градините си. Лойд усети как пръстите му докосват тъканта, почувства мекотата й, еластичността й. И тогава…
Тогава пръстите му напипаха едно копче, твърдо, пластмасово, затоплено от тялото й, полупрозрачно като кожата й. Без никакво колебание пръстите му сграбчиха копчето, дръпнаха го, промушиха го странично през обшития по ръба илик. Преди Лойд да почувства, че горната част на дрехата е отворена, погледът му, все още действащ по своя воля, отново се вдигна към лицето на възрастната жена и се закова върху бледите й сини очи, чиито ириси бяха заобиколени от накъсани пръстени от белота.
Той усети как собствените му бузи се опъват, докато се усмихва. Ръката му се плъзна отвътре в дрехата й, напипа гръдта й. Лойд отново искаше да се отдръпне, да измъкне ръката си. Гърдата й беше мека и съсухрена, кожата висеше свободно по нея — беше като скапан плод. Пръстите му се събраха, следвайки контурите на гръдта, и намериха зърното.
Лойд почувства натиск някъде надолу в тялото си. За един ужасен миг си помисли, че е получил ерекция, но не беше това. Оказа се, че пикочният му мехур е пълен; налагаше се да уринира. Отдръпна ръката си и видя как веждите на старата жена се вдигат любопитно. Усети, че раменете му се повдигнаха и се спуснаха — кратко свиване на рамене. Тя му се усмихна — топла усмивка, усмивка на разбиране, сякаш това е най-естественото нещо на света, сякаш му се налага често да се извинява в самото начало. Зъбите й бяха леко пожълтели — обикновеното пожълтяване, което идва с възрастта, — но иначе бяха в отлично състояние.
Най-накрая тялото му направи онова, което той искаше през цялото време — изтърколи се надалеч от жената. Докато правеше това, Лойд почувства болка в коляното си — рязко бодване. Болеше, но външно не го показа. Провеси краката си от леглото, стъпалата му шляпнаха меко върху прохладните дъски на пода. Когато се изправи, видя повечко от света зад прозореца. Беше или средата на сутринта, или средата на следобеда, сянката, хвърляна от всяко дърво, падаше точно върху съседното. Някаква птичка си почиваше на един от клоните; тя се разтревожи от внезапното движение в стаята и разтвори криле. Червеношийка… не, не малката червеношийка на Стария свят, а голям северноамерикански дрозд; това определено бяха Съединените щати или Канада. Всъщност пейзажът много напомняше за Нова Англия — Лойд обичаше есенните цветове на Нова Англия.
Той усети, че тръгва бавно, почти влачейки се, по твърдите дъски. Сега осъзнаваше, че тази стая не е в къща, а по-скоро във вила; мебелировката беше обичайната за извънградските къщи. Тази нощна масичка — ниска, изработена от талашит с тънък като хартия фурнир, имитиращ дърво; най-накрая я разпозна. Беше купил тази мебел като студент и в края на краищата я бе сложил в стаята за гости в Илинойс. Но какво правеше тук, в това непознато място?
Лойд продължи нататък. Дясното му коляно го тревожеше с всяка следваща стъпка; чудеше се какво ли не е наред с него. На стената висеше огледало; рамката му беше от чепат бор, върху който бе нанесен прозрачен лак. Разбира се, той не си подхождаше с по-тъмното „дърво“ на нощната масичка, но…
Господи.
Боже Господи.
По своя собствена инициатива очите му погледнаха в огледалото, докато преминаваше покрай него, и той видя себе си…
За част от секундата си помисли, че това е баща му. Но не беше баща му, а самият той. Косата, която бе останала по главата му, беше абсолютно посивяла; космите по гърдите му бяха бели. Кожата му бе отпусната и на петна, ходеше прегърбен.
Можеше ли да е заради радиация? Можеше ли експериментът да го е подложил на облъчване? Можеше ли…
Не. Не беше това. Усещаше го по костите си — по артрита в тях. Не беше радиация.